Джон Гришам - Брокерът

— За теб е.

— И на кого по-точно се предполага да се обаждам?

— На мен, ако имаш нужда от нещо. Номерът ми е написан отзад.

Джоуел взе телефона и го остави на бюрото.

— Гладен съм — заяви. — Мечтаех си за дълъг обяд с италиански специалитети, вино и десерт, а накрая и еспресо. Разбира се, със сигурност не бих си и помислил да си поръчам капучино в този час. А след обяда — може би и традиционната за тези географски ширини сиеста. Вече от четири дни живея в Италия, а засега преживявам на царевичен чипс и сандвичи. Какво ще кажеш?

Луиджи погледна часовника си.

— Знам най-доброто място, но първо трябва да свършим още малко работа. Ти изобщо не знаеш италиански, нали така?

Джоуел завъртя очи и шумно въздъхна в знак на раздразнение. После се опита да се усмихне и отговори:

— Не, не ми се е удавал случай да науча нито италиански, нито френски, нито немски, нито какъвто и да било чужд език. Аз съм американец, Луиджи, не разбираш ли? Моята страна е по-голяма от всички страни в Европа, взети заедно. И там не ти трябва нищо друго, освен английски.

— Всъщност си канадец, забрави ли?

— Добре, както и да е, и ние сме в същата позиция като американците.

— Работата ми е да те пазя — изтъкна Луиджи.

— Благодаря ти.

— А за да ми помогнеш в тази задача, трябва да научиш колкото успееш повече италиански възможно най-бързо.

— Ясно.

— Ще имаш частен учител, един младеж, който се казва Ермано. Заниманията ще се провеждат всяка сутрин и всеки следобед. Няма да бъде никак лесно.

— Колко време ще отнеме?

— Колкото е нужно. Всичко зависи от теб. Ако учиш сериозно, след три-четири месеца би трябвало да можеш да се оправяш сам.

— На теб колко време ти отне да научиш английски?

— Майка ми е американка. Вкъщи говорехме на английски, а навън — на италиански.

— Така не е честно. Какви други езици знаеш?

— Испански, френски и още няколко. Но Ермано е чудесен учител. А класната стая е съвсем наблизо, на същата улица.

— Значи няма да учим в хотела?

— Не, не, Марко. Не бива да забравяш за следата, която оставяш. Какво ще си помислят пиколото и камериерката, ако забележат, че някакъв млад мъж всеки ден прекарва по четири часа с теб в стаята ти?

— Не искам и да си го представям.

— Камериерката веднага ще подслуша на вратата и ще чуе, че вземаш уроци по италиански. После ще подшушне на началника си. И след ден-два вече целият персонал ще знае, че канадският бизнесмен здравата учи езика. По четири часа на ден!

— Разбрах. Хайде да ходим да обядваме.

Докато излизаха от хотела, Джоуел успя да се усмихне на човека на рецепцията, на един чистач и на едно пиколо, без да каже нито дума. Изминаха пеша краткото разстояние до центъра на Тревизо, Пиаца деи Синьори. Покрай площада се простираше покрит пасаж с магазинчета и кафенета. Беше пладне и тротоарите гъмжаха от пешеходци, които бързаха за обяд. Беше станало още по-студено, макар че Джоуел се чувстваше съвсем комфортно в новото си вълнено палто. Освен това с всички сили се опитваше да изглежда като италианец.

— Вътре или навън? — попита Луиджи.

— Вътре — отвърна Джоуел.

Двамата влязоха в „Кафе Белтраме“, което гледаше към площада. Близо до входа имаше тухлена камина, която отопляваше помещението, а от кухнята в дъното се разнасяха ароматите на обедното меню. Луиджи и оберкелнерът заговориха едновременно, засмяха се и келнерът ги настани на една маса до прозореца.

— Имаме късмет — отбеляза Луиджи, докато си събличаха палтата и се настаняваха. — Специалитетът на деня е faraona con polenta.

— И какво е това?

— Фазан с царевично брашно.

— И какво друго?

Луиджи изучаваше една от черните дъски, провесени от грубо одяланите греди на тавана.

— Panzerotti di funghi al burro — бухти с пълнеж от пържени гъби. Conchiglie con cavalfiori — макаронени мидички с карфиол. И spiedino di carne misto alla griglia — шиш от различни меса на грил.

— Искам от всичко — заяви Джоуел.

— Наливното вино също е доста добро.

— За мен червено.

За броени минути заведението се напълни с местни жители, които, изглежда, се познаваха до един. Весел дребен мъж с мръснобяла престилка профуча покрай тяхната маса и се забави само колкото да срещне погледа на Луиджи и да запише дългия списък с поръчката, който Луиджи изстреля за броени секунди. Донесоха им кана наливно вино заедно с купа затоплен зехтин и чиния с нарязана италианска питка и Джоуел се зае с храната. През това време Луиджи му обясняваше тънкостите на обяда и закуската, обичаите, традициите и най-често срещаните грешки на туристите, които се опитваха да минат за истински италианци.