Джон Гришам - Брокерът

Ермано се озърна, повъртя се и най-сетне рече:

— Може би в осем и половина.

— Добре, значи ще дойда тук утре в осем и половина.

Двамата излязоха от апартамента и тръгнаха обратно към Пиаца деи Синьори. Вече беше късен следобед и движението по улиците беше забележимо по-малко, а тротоарите бяха почти пусти. Луиджи спря пред входа на един ресторант на име „Траториа дел Монте“, кимна към вратата и каза:

— Ще те чакам тук в осем за вечеря, става ли?

— Да, добре.

— Знаеш ли как да стигнеш до хотела?

— Да, до моя albergo.

— И имаш карта на града?

— Да.

— Добре. Оставям те сам, Марко.

С тези думи Луиджи хлътна в една странична уличка и изчезна от поглед. Джоуел за миг остана загледан след него, после продължи към площада в центъра на града.

Чувстваше се много самотен. Четири дни след като беше излязъл от „Ръдли“, най-сетне беше сам и свободен, може би дори без да го наблюдават, макар че се съмняваше в последното. Веднага реши, че ще се разхожда из града и ще си гледа работата, все едно никой не го следи. Взе и още едно решение, докато разглеждаше стоките на витрината на една малка кожарска работилница — че няма да прекара остатъка от живота си, като се озърта през рамо.

Нямаше да го открият.

Продължи да се движи безцелно, докато не се озова на Пиаца Сан Вито, малък площад, на който от седемстотин години имаше две църкви една срещу друга. И „Санта Лучия“, и „Сан Вито“ бяха затворени, но според старинната медна табела щяха да отворят отново от четири до шест следобед. Кой затваря за обедна почивка чак до четири следобед?

Баровете не бяха затворени, а просто празни. Джоуел най-сетне събра кураж да влезе в един от тях. Придърпа едно столче, дълбоко си пое въздух и каза думата „Birra“, когато барманът го доближи.

В отговор барманът светкавично изрече нещо и зачака — и за част от секундата Джоуел се изкуши да драсне веднага. Но после видя кранчето за наливна бира, посочи го с пръст, сякаш беше съвършено ясно какво си е поръчал, и барманът се протегна към една празна халба.

Първата му бира от шест години насам. Беше студена, силна и вкусна и Джоуел се наслаждаваше на всяка глътка. От един телевизор в дъното на бара се разнасяха звуците на някаква сапунена опера. От време на време той се заслушваше в репликите, не разбираше нито дума и отново и отново се убеждаваше насила, че ще успее да научи езика. И тъкмо беше решил да си тръгне и да поеме към хотела, когато случайно погледна през прозореца към улицата.

По тротоара вървеше Стенет.

Джоуел си поръча още една бира.

Целият скандал с Бакман беше старателно отразен от Дан Сандбърг — един от най-старите и опитни журналисти в „Уошингтън Поуст“. През 1998 г. именно той беше разгласил новината за някои особено строго секретни документи, които бяха напуснали Пентагона без разрешение. Скоро след това ФБР започна разследване по случая, благодарение на което той нито за миг не остана без работа и публикува осемнайсет статии по темата, повечето от които излязоха на първа страница. Имаше надеждни контакти в ЦРУ и ФБР. Познаваше някои от партньорите в „Бакман, Прат и Болинг“ и беше прекарал доста време в офисите на фирмата. Не пропускаше да навестява и Министерството на правосъдието. Беше и в съдебната зала в деня, в който Бакман изведнъж се обяви за виновен и изчезна.

А година по-късно беше написал една от двете книги за скандала, които видяха бял свят. От неговата се предадоха около 24000 екземпляра с твърди корици, което беше съвсем прилично, а от другата — два пъти по-малко.

Докато се занимаваше с всичко това, Сандбърг си изгради някои особено ценни връзки. Една от тях, макар и изненадващо, постепенно се превърна в скъпоценен източник на информация. Месец преди смъртта на Джейси Хъбард Карл Прат, който тогава висеше на косъм от официалното обвинение — както и повечето от старшите партньори във фирмата, — сам се беше обадил на Сандбърг с предложение да се срещнат. В крайна сметка се срещнаха повече от десет пъти, докато скандалът се разразяваше с все по-голяма сила, а през следващите години направо станаха приятели по чашка. И поне два пъти в годината се измъкваха заедно някъде, където на спокойствие можеха да обменят клюки.

Три дни след като беше разгласена новината за помилването, Сандбърг се обади на Прат и двамата се разбраха да се срещнат на любимото си място — един студентски бар недалеч от университета „Джорджтаун“.

Прат изглеждаше ужасно, все едно не беше спирал да пие цяла седмица. Поръча си водка. Сандбърг се ограничи с бира.