Джон Гришам - Брокерът

— Знам всичко за теб.

— Не подозирах, че съм толкова известен.

— Не е точно известност, Криц. Ще бъда кратък. Работя за определени хора, които са готови на всичко, за да открият Джоуел Бакман. Готови са да платят сериозна сума, в брой. В куфарче или в сметка в швейцарска банка, няма значение. Може да стане бързо, за броени часове. Ще ни кажеш къде се намира той, ще получиш един милион долара и никой няма да разбере, че сме се виждали.

— Как ме открихте?

— Не беше трудно, мистър Криц. Ние сме, как да се изразя, професионалисти в тази област.

— Значи сте от някое разузнаване?

— Това не е важно. Няма значение кои сме, но когато поискаме, рано или късно ще открием мистър Бакман. Въпросът е дали ти искаш да спечелиш един милион долара.

— Не знам къде се намира той.

— Но можеш да разбереш?

— Вероятно.

— Ще работим ли заедно?

— Не и за един милион долара.

— А колко тогава?

— Трябва да си помисля.

— Мисли бързо.

— А ако не успея да разбера?

— Никога повече няма да ти се обаждаме. Тази среща не се е състояла. Много е просто.

Криц отпи голяма глътка бира и се замисли.

— Добре, да кажем, че успея да се сдобия с тази информация макар че не съм оптимист. И ако все пак разбера къде е, какво ще стане после?

— Качваш се на самолета на „Луфтханза“ от летище „Дълес“ до Амстердам, първа класа. Регистрираш се в хотел „Амстел“ на улица „Биденхам“. Ще те намерим там, точно както те намерихме тук.

Криц помълча за миг, за да запомни всичко. После попита:

— Кога?

— Възможно най-скоро, мистър Криц. Издирват го и други хора.

После Бен изчезна също така бързо, както се беше появил от нищото, като остави Криц да се взира през цигарения дим и да се пита дали не е сънувал. След един час той излезе от пъба, като криеше лицето си под чадъра, тъй като беше сигурен, че го наблюдават.

Дали и във Вашингтон щяха да го следят по същия начин? Изпитваше неприятното чувство, че ще стане точно така.

Това със сиестата не се получи. Не му помогнаха нито виното на обяд, нито дори двете бири, които изпи следобед. Просто имаше твърде много неща, за които да мисли.

Освен това се чувстваше прекалено отпочинал, сякаш беше насъбрал повече сън, отколкото му трябваше. Шест години престой в единична килия са способни да вкарат човешкото тяло в толкова пасивно състояние, че сънят се превръща в основната му дейност. След първите няколко месеца в „Ръдли“ Джоуел вече спеше по осем часа всяка нощ плюс една дълга дрямка следобед, което беше напълно разбираемо — все пак през предишните двайсет години почти не беше спал, защото по цял ден удържаше републиката на ръба на хаоса, а нощем гонеше мацките. След една година в затвора вече можеше да разчита на девет, понякога дори десет часа нощен сън. Така или иначе, нямаше какво друго да прави, освен да чете и да гледа телевизия. Веднъж от скука проведе една от многобройните си тайни анкети, като пусна един лист да обикаля от килия на килия, докато самите надзиратели също подремваха. Получи отговори от трийсет и седем затворници в неговото крило, които признаваха, че спят поне по единайсет часа на денонощие. Мо, информаторът от мафията, твърдеше, че спи по шестнайсет, и наистина често се чуваше как хърка на обяд. Милър Лудата крава беше дал най-нисък резултат — три часа на нощ, — но все пак горкият човек се беше побъркал още преди години, така че Джоуел беше принуден да се абстрахира от отговора му.

Имаше и периоди на безсъние — дълги нощи, през които се взираше в тъмното и размишляваше за грешките, децата и внуците си, за униженията от миналото и страха си от бъдещето. А имаше и седмици, през които в килията му носеха сънотворни, по една таблетка всяка вечер, но те така и не му подействаха. Джоуел подозираше, че не са истински лекарства, а неутрални заместители, които разчитат на психологическия ефект.

За шест години, така или иначе, се беше наспал. Сега тялото му беше отпочинало, а умът му работеше на високи обороти.

Той бавно се изправи от леглото, в което прекара един час, без да мине, и отиде до масичката, където беше оставил мобилния телефон от Луиджи. Занесе го до прозореца, набра номера, който беше написан на гърба, и след четири иззвънявания чу познат глас.

— Ciao, Marco. Como stai?

— Само проверявам дали това нещо работи — отвърна Джоуел.

— Защо ще ти давам развален телефон? — почуди се Луиджи.

— Няма защо — съгласи се той.

— Успя ли да подремнеш?

— Ъъъ, да, благодаря. Ще се видим на вечеря.