Джон Гришам - Брокерът

Докато се хранеха, той смени темата. Започна с обяснение на преимуществата на класическата италианска вечеря. На първо място беше antipasti, ордьовърът — обикновено поднос с различни видове месо, какъвто бяха донесли и на тях. Следваше първото ястие, primi, което обикновено е щедра порция паста, ориз, супа или качамак и задачата му е да подготви стомаха както трябва за основното ястие, secondi — голяма порция от риба, свинско, пилешко или агнешко. Дойде и злокобното предупреждение към Марко да внимава с десертите, макар че Луиджи се озърна да не го чуе сервитьорът. Той тъжно поклати глава и обясни, че вече много ресторанти, дори от добрите, си позволяват да купуват готови десерти от сладкарски цехове и те са толкова натъпкани със захар и евтин ликьор, че от тях зъбите ти направо изгниват.

Марко успя да си придаде достатъчно шокиран вид, щом чу за този скандал от национална величина.

— Научи и думата „gelato“ — продължи Луиджи и очите му отново омекнаха.

— Сладолед — каза Марко.

— Bravo. Най-добрият в света. Надолу по същата улица има gelateria. След вечеря ще отидем там.

В хотела имаше румсървис до полунощ. В 11:55 вечерта Марко бавно вдигна слушалката и натисна четворката два пъти. Тежко преглътна и затаи дъх. Упражняваше се от трийсет минути.

След като телефонът лениво иззвъня няколко пъти (междувременно той едва не беше затворил на два пъти), вдигна някакъв сънлив глас, който каза:

— Buona sera.

Марко затвори очи и скочи в дълбокото:

— Buona sera. Vorrei un caffè, per favore. Un espresso doppio.

— Si, latte e zucchero.

„Мляко и захар?“

— No, senza latte e zucchero.

— Si, cinque minuti.

— Grazie.

Марко бързо затвори, за да не му се наложи да каже още нещо, макар че като се има предвид колко ентусиазиран беше събеседникът му, надали щеше да се стигне дотам. После скочи на крака, размаха юмрук във въздуха и сам се потупа по рамото, защото току-що беше завършил първия си разговор на италиански. Без нито една засечка. И двете страни бяха разбрали всичко, което казваше другата.

В един през нощта той продължаваше да отпива от двойното си еспресо, като се наслаждаваше на вкуса му, макар че отдавна беше изстинало. Беше по средата на трети урок и тъй като дори не му хрумваше да заспива, вече обмисляше да мине целия учебник още преди първия си урок с Ермано.

Почука на вратата на апартамента с десет минути по-рано. Направи го, за да спечели контрол върху ситуацията. Опитваше се да се съпротивлява, но неволно се връщаше към старите си навици. Предпочиташе той да бъде човекът, който ще определи кога да започне урокът. Нямаше значение дали това ще стане с десет минути по-рано или с двайсет минути по-късно. Докато чакаше в мътно осветения коридор, си спомни за една среща на високо равнище, която беше провел много отдавна в огромната си конферентна зала. Бяха пристигнали цяла тълпа директори на корпорации и високопоставени служители от няколко различни правителствени институции, събрани от него, брокера. И макар че конферентната зала беше на петдесет крачки по коридора от собствения му кабинет, той влезе в нея с двайсет минути закъснение, като се извиняваше и обясняваше, че министър-председателят на някаква малка страна го е задържал на телефона.

Колко дребнаво, а? Какви игрички само си играеше едно време.

Ермано обаче не показа с нищо, че се е впечатлил от този ход. Накара го да чака пред вратата поне пет минути, преди най-сетне да му отвори със свенлива усмивка и приятелски поздрав:

— Buon giorno, Signor Lazzeri.

— Buon giorno, Ermanno. Come stai?

— Molto bene, grazie, e tu?

— Molto bene, grazie.

Ермано отвори вратата по-широко и махна с ръка.

— Prego.

„Заповядай.“

Марко влезе и отново остана поразен от спартанското обзавеждане и общото усещане за временно местожителство. Остави учебниците си на масичката в центъра на стаята, но реши да не си съблича палтото. Навън беше около нулата, но и в миниатюрния апартамент не изглеждаше много по-топло.

— Un caffè? — попита Ермано.

— Si, grazie.

Беше спал около два часа, от четири до шест, после си беше взел душ, беше се облякъл и смело беше излязъл по улиците на Тревизо, където намери едно отворено кафене, в което се събираха стари господа, пиеха еспресо и говореха един през друг. Пиеше му се още кафе, но по-голяма нужда имаше от малко храна. Кроасан, кифла или нещо подобно, на което все още не знаеше името. Реши, че и гладен ще изкара до обяд, когато отново имаше среща с Луиджи за нова експедиция в тайните на италианската кухня.

— Ти си студент, нали? — попита, когато Ермано се върна в кухнята с две малки чашки.