Джон Гришам - Брокерът

Луиджи или непознатият, който беше осигурил гардероба на Марко (без съмнение заплатен от американските данъкоплатци), беше свършил чудесна работа. За човек, който е прекарал шест години в затворническо облекло, Марко бързо свикваше с италианския дизайн.

Не откъсваше поглед от чиниите, които се появяваха на щанда до грила. След десетина минути там изскочи един дебел сандвич. Сервитьорката го грабна, откъсна билетчето от него и се провикна: „Numero sessantasette!“ Марко пристъпи към нея, без да каже дума, и подаде билетчето си. Дадоха му и безалкохолната напитка. Накрая той си намери място на една масичка в ъгъла и с голямо удоволствие се наслади на самотната си вечеря. Беше шумно и претъпкано — квартално заведение, където повечето от клиентите се познаваха. Когато се поздравяваха, те се прегръщаха и целуваха и разговаряха дълго както при срещата, така и при сбогуването. Чакането на опашка не създаваше проблеми, макар че италианците, изглежда, не можеха да проумеят основната идея на това да стоят един зад друг. Ако на някоя американска каса се събереше такава хаотична тълпа, със сигурност щеше да има остри думи както от клиентите, така и от касиера.

Но в една страна, където къщите на по триста години се смятаха за ново строителство, времето имаше друг смисъл. Храната беше удоволствие дори в малкото квартално магазинче с няколко маси. Хората до Джоуел, изглежда, бяха готови да прекарат цели часове, като се наслаждават на своите пици и сандвичи. Все пак имаха да си кажат толкова много, докато се хранят!

Мъртвешкият ритъм на затвора беше притъпил всичките му сетива. Джоуел се беше опитал да запази разсъдъка си, като четеше по осем книги на седмица, но дори това упражнение беше по-скоро форма на бягство от действителността, отколкото обучение. След два дни напрегнато запаметяване, склонения, произнасяне на непознати думи и толкова интензивно слушане, колкото никога не му се беше случвало преди, се чувстваше напълно изтощен.

Така че поглъщаше италианския тътен наоколо, без да се опитва да разбере каквото и да е. Наслаждаваше се на ритъма, мелодията и смеха на тези хора. От време на време хващаше по някоя дума, особено в поздравите и сбогуването, и смяташе това за един вид прогрес. Когато гледаше семействата и приятелите, чувстваше и известна самота, но отказваше да продължи тази мисъл. Самотата беше да стоиш по двайсет и три часа на денонощие в миниатюрна килия без почти никаква поща и никаква компания, освен някой евтин роман с меки корици. В сравнение със самотата, на която беше свикнал, сегашният му живот беше като един безкраен празник.

Опита се да удължи удоволствието от своя сандвич с шунка и сирене, но всичко си имаше граници. Обеща си следващия път да си поръча и пържени картофи, защото с пържените картофи човек може да си играе дълго след като изстинат и така да разтегли времето за хранене много повече от това, което в Америка се смята за нормално. Най-сетне той неохотно отстъпи масата си. Почти цял час, след като беше влязъл в кафенето, напусна топлото помещение и закрачи към фонтана. Бяха спрели водата, за да не замръзне. Луиджи се появи няколко минути по-късно, сякаш беше чакал, притаен в сенките. Прояви нахалството да му предложи по един gelato, сладолед, но Марко вече трепереше. Затова двамата се върнаха до неговия хотел и се разделиха.

Оперативният началник на Луиджи работеше под дипломатическо прикритие в американското консулство в Милано. Казваше се Уитакър, а Бакман беше една от най-малките му тревоги. Бакман не беше замесен нито в разузнаването, нито в контраразузнаването, а Уитакър имаше предостатъчно работа в тези сфери, за да се занимава с някакъв бивш политически интригант от Вашингтон, когото са скрили в Италия. Въпреки това той съвестно подготвяше всекидневните си доклади и ги изпращаше в Лангли. Там ги получаваше и преглеждаше Хулия Хавиер — дългогодишна опитна служителка, която имаше личен достъп до самия мистър Мейнард. Именно зоркият поглед на мис Хавиер беше причината Уитакър да полага усилия в Милано. Ако не беше тя, докладите му надали щяха да се получават толкова редовно.

Теди искаше новини.

Мис Хавиер беше повикана в кабинета му на седмия етаж, в „крилото на Теди“, както го наричаха в Лангли. Тя влезе в „центъра“, както самият той наричаше личния си кабинет, и за пореден път го завари в единия край на дългата заседателна маса, седнал на повдигнатия си инвалиден стол, увит в одеяла от кръста надолу, облечен с обичайния си черен костюм и надвесен над купчина документи. Наблизо се въртеше Хоби, винаги готов да му налее поредната чаша от отвратителния зелен чай, който според Теди беше единствената причина да е още жив.