Джон Гришам - Брокерът

Всъщност Хулия Хавиер от години насам смяташе, че „жив“ е доста силно казано.

Тъй като тя не пиеше кафе и не би опитала зеления чай при никакви обстоятелства, не й предложиха нищо. Тя зае обичайното си място от дясната му страна, на свидетелския стол, където сядаха всички посетители (защото Теди чуваше по-добре с дясното ухо), и директорът успя да измърмори едно много уморено „Здравей, Хулия“.

Както обикновено, Хоби седна срещу нея и се приготви да води бележки. Всяка дума, произнесена в „центъра“, се записваше от най-усъвършенстваните устройства, които бяха в състояние да предложат модерните технологии, но въпреки това Хоби никога не се отказваше от цирка със записването на ръка.

— Докладвай ми за Бакман — каза Теди.

Тези устни доклади трябваше да бъдат кратки, конкретни и без нито една излишна дума.

Хулия погледна бележките си, прокашля се и заговори на скритите микрофони:

— Вече е на позиция в Тревизо, приятно градче в Северна Италия. Пристигна преди три денонощия и, изглежда, се приспособява добре. Нашият агент е в постоянна връзка с него, а учителят му по езика е местен, който се справя отлично. Бакман не разполага с пари и паспорт и засега няма нищо против да стои близо до агента. Не е използвал телефона в хотелската си стая, нито мобилния телефон, като се изключи едно обаждане до нашия агент. Не проявява желание да изследва града и околностите или да обикаля безцелно. Очевидно затворническите навици не се забравят лесно. Почти не мърда от хотела. Когато не е на уроци или не се храни, стои в стаята и учи италиански.

— Как е с италианския?

— Не е зле. Но все пак е на петдесет и две години, така че няма да стане бързо.

— Аз научих арабски на шейсет — похвали се Теди.

Произнесе го така, все едно оттогава беше изминал цял век.

— Да, знам — каза Хулия. Всички в Лангли го знаеха. — Той учи много упорито и напредва бързо, но все пак се занимава с италиански само от три дни. Учителят му е доста впечатлен.

— За какво говори?

— Не говори нито за миналото си, нито за стари приятели или врагове. Нищо интересно за нас. Поне засега не навлиза в тази тема. Обичайните теми за разговор, изглежда, са новият му дом, местната култура и езикът.

— Настроение?

— Току-що излезе от затвора четиринайсет години предсрочно и се наслаждава на богати обеди и вечери и хубаво вино. Изглежда щастлив. Не показва признаци на носталгия, но, от друга страна, той няма истински дом. Никога не говори за семейството си.

— Как е със здравето?

— Изглежда чудесно. Кашлицата му изчезна. Спи добре. Не се оплаква.

— По колко пие?

— Внимава. Пие вино на обяд и на вечеря и по някоя бира в близкия бар, но не прекалява.

— Да се опитаме да му увеличим пиенето. Да видим дали няма да се отпусне и да изтърве нещо.

— Точно такъв е планът.

— Какво е осигуряването?

— Всичко се подслушва — телефоните, стаята, уроците по езика, обедите, вечерите. Дори в обувките му има микрофони. И в двата чифта. В хастара на палтото му е зашит още един предавател с микрофон. Следим го практически навсякъде.

— Значи няма как да го изгубим?

— Той все пак е адвокат, а не шпионин. Поне засега, изглежда, се радва на свободата си и няма нищо против да прави каквото му кажем.

— Но той в никакъв случай не е глупав. Не го забравяй, Хулия. Бакман знае, че някои много неприятни хора искат да го пипнат.

— Вярно е, но засега се държи като малко дете, което не се отделя от майка си.

— Значи се чувства в безопасност?

— При дадените обстоятелства, да.

— Нека да го уплашим тогава.

— Още сега?

— Да. — Теди разтърка очите си и отпи от чая. — Какво става със сина му?

— Провеждаме постоянно наблюдение трета степен, но в Кълпепър, щата Вирджиния, не се случва почти нищо. Ако Бакман се опита да се свърже с някого, това със сигурност ще бъде Нийл Бакман. Ние ще го научим първо в Италия, още преди да разберем за това в Кълпепър.

— Синът му е единственият човек, на когото вярва — заяви Теди, като повтори нещо, което Хулия беше казвала много пъти.

— Точно така.

Настъпи дълга пауза, после Теди попита:

— Има ли нещо друго, Хулия?

— Пише писмо на майка си в Оукланд.

Теди леко се усмихна.

— Колко мило. Имаме ли го?

— Да, нашият агент го снима вчера и току-що го получихме. Бакман го крие между страниците на някакво местно туристическо списание в стаята си.

— Колко е дълго?

— Два големи абзаца. Очевидно не се кани да го завърши наведнъж.