Джон Гришам - Брокерът

— Прочети ми го — каза Теди, облегна главата си назад на стола и затвори очи.

Хулия се разрови в папката и намести очилата си за четене.

— Няма дата и е написано на ръка, което е неприятно, тъй като Бакман пише ужасно грозно.

„Скъпа майко, не съм сигурен кога и дали изобщо ще получиш това писмо. Не съм сигурен и дали въобще ще го пусна, което има пряка връзка с горното. Във всеки случай аз излязох от затвора и вече съм по-добре. В последното си писмо ти писах, че нещата в равнините на Оклахома вървят добре. Но тогава нямах никаква представа, че президентът се кани да ме помилва. Стана толкова бързо, че и аз все още не мога да повярвам.“

Втори абзац:

„Живея на другия край на света, но не мога да ти кажа къде точно, защото това ще разтревожи някои хора. Бих предпочел да съм в Щатите, но не е възможно. Нищо не зависи от мен. Животът ми не е кой знае какво, но със сигурност е по-добър отпреди една седмица. В затвора щях да умра, независимо какво съм ти писал. Тогава не исках да те тревожа. Сега обаче съм свободен, а това е най-важното. Мога да се разхождам по улицата, да ям навън, да ходя където искам и, общо взето, да правя каквото искам. Свободен съм, майко, нещо, за което си мечтаех от години, но смятах, че е непостижимо.“

Хулия остави писмото и каза:

— Засега е стигнал дотук.

Теди отвори очи.

— Мислиш ли, че е толкова глупав, че да пусне писмо до майка си по пощата?

— Не. Но той й пише по едно писмо всяка седмица доста отдавна. Превърнало му се е в навик и сигурно има терапевтичен ефект. Явно изпитва нужда да споделя с някого.

— Продължаваме ли да следим пощата й?

— Да. И малкото, което получава.

— Много добре. Искам да го стреснете до смърт, а после да ми докладвате.

— Слушам, сър — каза Хулия, събра документите си и излезе от кабинета.

Теди вдигна един доклад и нагласи очилата си за четене. Хоби стана от масата и потъна в малката кухничка до кабинета.

Телефонът на майката на Бакман в старческия дом в Оукланд се подслушваше отдавна, но засега оттам не беше излязло нищо. В деня, в който обявиха новината за помилването, й се обадиха двама много стари приятели, които я разпитваха и съвсем дискретно я поздравиха, но мисис Бакман толкова се обърка, че в крайна сметка се наложи да й дадат успокоителни и да поспи няколко часа. Нито един от внуците й — трите деца, които Джоуел имаше от различните си съпруги — не й се беше обаждал от шест месеца.

Лидия Бакман беше преживяла два инсулта и беше прикована на инвалиден стол. Когато синът и беше в разцвета на силите си, тя живееше относително луксозно в един просторен апартамент с лична сестра на денонощно дежурство. Заради това, че го вкараха в затвора, тя беше принудена да прекрати този удобен живот и да се премести в старчески дом със стотици други пациенти.

Бакман надали щеше да й се обади.

След като прекара няколко дни в мечти за парите, Криц започна да ги харчи — поне наум. Ако имаше толкова пари в брой, нямаше да се наложи да работи за тъпата корпорация към Министерството на отбраната, нито пък да се разправя с шумните тълпи в разни провинциални университети. (Освен това той дори не беше убеден, че изобщо ще се съберат някакви тълпи, каквото и да разправяше неговият агент.)

Не, Криц мислеше за пенсиониране. Някъде много далеч от Вашингтон и от всички врагове, които си беше създал там, на някоя плажна ивица в непосредствена близост до своя собствена яхта на пристана. Или пък щеше да се премести в Швейцария, за да живее близо до паричките в новата си банка, които щяха да бъдат свободни от данъци (колко прекрасно!) и да се увеличават всеки ден.

Той се обади по телефона, за да задържи апартамента в Лондон за още няколко дни. После окуражи мисис Криц да пазарува малко по-агресивно. Тя също беше уморена от Вашингтон и заслужаваше по-добър живот.

Но отчасти заради алчното си въодушевление, отчасти заради природната си некадърност и най-вече заради пълната си липса на опит в шпионските среди Криц допусна една груба грешка още в самото начало. А за стар играч от Вашингтон като него такива грешки бяха непростими.

На първо място, той се обади по телефона от служебния апартамент, като по този начин максимално улесни всички, които биха искали да разберат къде точно се намира в момента. Позвъни на Джеб Приди — офицера за връзка с ЦРУ, който беше разквартируван в Белия дом през последните четири години. Приди не беше напуснал поста си, но очакваше скоро да го повикат обратно в Лангли. Новият президент още се настанявал, царял пълен хаос и прочие, и прочие, обясни му Приди, който очевидно малко се подразни от обаждането му. Двамата с Криц никога не бяха поддържали особено близки отношения и Приди веднага разбра, че събеседникът му се надява да изкопчи нещо. Най-сетне Криц каза, че се опитва да намери някакъв свой стар приятел, старши анализатор от ЦРУ, с когото преди често играел голф. Казвал се Дейли, Адисън Дейли, и напуснал Вашингтон, защото го изпратили на някаква служба в Азия. Дали Приди случайно не знае къде се намира в момента?