Джон Гришам - Брокерът

Джоуел се свлече няколко сантиметра надолу на седалката си и затвори очи. Първо бяха загинали двама от клиентите му. Три месеца след като беше наел Бакман и му беше предал единственото копие от програмата „Джем“, Сафи Мирза беше намушкан с нож пред един нощен клуб в Джорджтаун. Прободните рани и без това бяха сериозни, но освен това в кръвта му бе установено наличие на отрова — вероятно намазана по острието. Нямаше свидетели. Нямаше доказателства. Убийството остана напълно неразкрито, но това често се случваше във Вашингтон. Един месец по-късно Фейзал Шариф също беше изчезнал някъде в Карачи и се смяташе за мъртъв.

„Джем“ наистина струваше един милиард долара, но никой никога нямаше да може да се порадва на парите.

През 1998 г. фирмата „Бакман, Прат и Болинг“ беше наела Джейси Хъбард за един милион долара годишно. Намирането на купувач за „Джем“ беше първото му сериозно предизвикателство. За да оправдае заплатата си, Хъбард се опита със заплахи и подкупи да си пробие път през бюрокрацията на Пентагона, за да потвърди съществуването на сателитната система „Нептун“, но тромавите му усилия се оказаха фатални. Един от информаторите на Хъбард успя да изнесе някакви документи — които не представляваха заплаха за националната сигурност, но все пак бяха строго секретни, — като не пропусна да докладва за това на началниците си. Част от тях бяха фалшифицирани и описваха несъществуваща система за космическо разузнаване в стил „Междузвездни войни“, която уж се наричаше „Гама Нет“ и притежаваше нечувани възможности. И така, след като Хъбард по този начин „потвърди“, че тримата млади пакистанци не грешат и „Нептун“ наистина е американски проект, той гордо докладва за това на Джоуел Бакман и на сделката беше даден ход.

И тъй като хипотетичната „Гама Нет“ също беше създадена от американските военни, цената на „Джем“ ставаше още по-висока. Истината обаче беше, че нито в Пентагона, нито в ЦРУ знаеха нещо за „Нептун“.

Малко след това от Пентагона пуснаха своя собствена изфабрикувана история — фалшиво изтичане на информация от една къртица във военното министерство, която работеше пряко за бившия сенатор Джейси Хъбард и влиятелния му нов шеф, брокера. Избухна скандал. ФБР атакува офисите на кантората „Бакман, Прат и Болинг“ посред нощ, откри изфабрикуваните документи на Пентагона, за които всички смятаха, че са автентични, и в рамките на четирийсет и осем часа един силно мотивиран екип от федерални прокурори вече беше издал заповеди за съдебно преследване срещу всички партньори от фирмата.

Съвсем скоро последваха и убийствата, но не бяха открити никакви улики, които да покажат кои биха могли да бъдат извършителите им. Пентагонът блестящо неутрализира акцията на Хъбард и Бакман, без да се налага да обяснява дали наистина притежава, или е построил въпросната сателитна система. „Гама Нет“, „Нептун“ или както и там да се казваше, остана ефективно скрита от непроницаемата информационна завеса на „военната тайна“.

В качеството си на адвокат Бакман настояваше за процес, особено след като документите от Пентагона бяха със съмнителна достоверност, но в качеството си на обвиняем същият този Бакман искаше на всяка цена да избегне съдбата на Хъбард.

И ако лудешкото бягство на Луиджи от Тревизо беше измислено, за да го сплаши, то изведнъж постигна търсения ефект. За пръв път, откакто беше помилван, Джоуел усети липсата на своята миниатюрна килия в строго охраняваното крило на затвора, където поне животът му беше в безопасност.

Приближаваха Падуа и светлините и движението по пътя се увеличаваха с всеки изминат километър.

— Колко е населението на Падуа? — попита Марко.

Това бяха първите му думи от половин час насам.

— Двеста хиляди. Защо американците винаги питат колко е населението на всеки град и село?

— Извинявай, не го правя нарочно.

— Гладен ли си?

Тъпото пулсиране в стомаха му беше от страх, а не от глад, но въпреки това Марко отвърна: „Да, естествено.“ Хапнаха пица в едно невзрачно заведение на околовръстното шосе на Падуа, после бързо се качиха в колата и продължиха на юг.

Тази нощ двамата спаха в една миниатюрна странноприемница с осем стаи, всяка не по-голяма от килер, която се държеше от едно и също семейство още от времето на Римската империя. Нямаше никаква табела; Луиджи знаеше това място от предишни пътувания. Шосето, което минаваше наблизо, беше тясно, неподдържано и по него на практика не се движеха никакви автомобили, произведени след 1970 година. Най-близкият град беше Болоня.