Джон Гришам - Брокерът

Луиджи се настани в съседната стая. Делеше ги дебела каменна стена, построена преди цели векове. Когато Джоуел Бакман — Марко Лацери — се сви под завивките и най-сетне успя да се стопли, не можа да види нито лъч светлинка наоколо. Цареше пълен мрак. И пълна тишина. Беше толкова тихо, че той дълго време не можа да затвори очи.

След като му докладваха за пети път, че Криц е звънял насам-натам и е задавал въпроси за Джоуел Бакман, Теди Мейнард изпадна в един от редките си пристъпи на ярост. Значи онзи глупак още беше в Лондон и яростно загряваше телефоните на всичките си познати, като по някаква причина се опитваше да намери някого, когото и да е, за да научи нещо повече за Бакман!

— Някой му е предложил пари! — излая Теди на Уиглайн, един от заместник-директорите на ЦРУ.

— Няма никакъв начин Криц да разбере къде е Бакман — изтъкна Уиглайн.

— Въпреки това не бива да се опитва! Така само ще усложни нещата. Трябва да го неутрализираме.

Уиглайн погледна за миг към Хоби, който изведнъж беше спрял да води бележки.

— Какво искаш да кажеш, Теди?

— Неутрализирайте го!

— Но той е американски гражданин.

— Знам! Американски гражданин, който заплашва изпълнението на тайна операция! Има прецедент. Правили сме го и друг път.

Директорът не поясни какво има предвид, но тъй като и двамата знаеха, че Теди често сам създава прецедентите в историята на ЦРУ нямаше никакъв смисъл да спорят с него.

Хоби кимна, сякаш искаше да потвърди: „Да, наистина сме го правили и друг път.“

Уиглайн стисна зъби.

— Предполагам, че искаш да действаме веднага.

— Възможно най-бързо — отвърна Теди. — До два часа искам да видя готов план.

Когато Криц излезе от служебния си апартамент за обичайната си дълга разходка в късния следобед, която обикновено завършваше с няколко бири, те го наблюдаваха. Наблюдаваха го и след половин час, когато наближи Лестър Скуеър, без да бърза, и влезе в „Кучето и патицата“ — същия пъб от предишния ден.

Криц вече пиеше втората си наливна бира в далечния край на дългия бар на първия етаж, когато мястото до него най-сетне се освободи и там седна един агент на име Грийнлоу и си поръча бира.

— Може ли да запаля? — обърна се той към Криц.

Криц сви рамене.

— Пуши си, тук не е Америка.

— Янки, а? — попита Грийнлоу.

— Аха.

— Тук ли живееш?

— Не, само за малко.

Криц съсредоточено разглеждаше бутилките на стената зад бара, отбягваше погледа на непознатия и очевидно не искаше да завърже разговор. Бързо беше свикнал с прекрасната самота, която намираше в претъпканите пъбове. Обичаше да си седи сам, да пие и да слуша бързия насечен говор на британците, нямащи и най-малка представа кой е той. И все пак продължаваше да се чуди за дребния мъж на име Бен. Ако все още го наблюдаваха, справяха се доста добре със задачата да не се показват от сенките.

Грийнлоу се зае сериозно с бирата си, за да настигне Криц. Беше жизненоважно да поръчат следващите две едновременно. Той дръпна от цигарата си, издиша дима в облака, който вече висеше под тавана, и подхвърли:

— Аз съм тук от една година.

Криц кимна, без да го погледне. „Не ме интересува.“

— Нямам нищо против да карам от грешната страна на пътя, дори да търпя това гадно време, но направо се вбесявам от тукашните спортове. Случвало ли ти се е да гледаш крикет по телевизията? Един мач трае по четири дни.

Криц се насили да изръмжи утвърдително нещо като „Да бе, много тъп спорт“.

— Тук има само техния футбол и крикет, а местните направо са луди по тях. Изкарах цяла зима без американски футбол. Истинско мъчение.

Криц винаги си купуваше абонаментна карта за целия сезон на „Редскинс“ и много малко неща в живота го вълнуваха повече от мачовете на любимия му отбор. Грийнлоу, от друга страна, не беше чак такъв запалянко, но беше прекарал целия ден в заучаване на спортна статистика в една от квартирите на ЦРУ в Северен Лондон. Ако с футбола не успееше да завърже разговор, щеше да отвори дума за политика. Ако не успееше и с това, отвън чакаше една твърде симпатична млада жена, макар че Криц не беше известен като женкар.

Криц изведнъж беше обзет от носталгия. Дори тук, в този пъб, толкова далеч от дома и лудницата на Суперкупата — резултатите от която излизаха в британската преса с два дни закъснение, ако изобщо си направеха труда да ги публикуват, — той сякаш чуваше тълпите по стадионите и въодушевлението на агитките. Ако „Редскинс“ бяха успели да преминат квалификациите, нямаше да се налива с бира в Лондон. Щеше да отиде на финалните мачове от Суперкупата и да седи на най-хубавите места в ложата, които можеха да му осигурят неговите многобройни връзки във влиятелни корпорации.