Джон Гришам - Брокерът

След бирата изпи едно еспресо, а след това излезе в тъмното и пъхна и двете си ръце дълбоко в джобовете. Когато зави зад ъгъла и видя хотела си в края на улицата, видя и Луиджи, който нервно кръстосваше тротоара и пушеше цигара. Марко пресече улицата и Луиджи го доближи.

— Заминаваме — каза бързо. — Веднага.

— Защо? — попита Марко и се озърна, като очакваше всеки момент да види лошите.

— Ще ти обясня по-късно. На леглото ти има чанта. Възможно най-бързо си събирай багажа. Ще те чакам тук.

— Ами ако не искам да си тръгвам? — попита Марко.

Луиджи го стисна за лявата китка, помисли за секунда и застрашително му се усмихна.

— В такъв случай може и да не изкараш двайсет и четири часа. Повярвай ми, моля те.

Марко се втурна нагоре по стълбите, после по коридора и вече почти беше стигнал до вратата на стаята си, когато осъзна, че острата болка в стомаха му не е от задъхване, а от страх.

Какво ли се беше случило? Какво ли беше видял или чул Луиджи, какво ли му бяха казали? И още по-важно, кой изобщо беше този Луиджи и чии заповеди изпълняваше? Докато Марко вадеше дрехите си от миниатюрния гардероб и ги хвърляше на леглото, той си задаваше както тези въпроси, така и някои други. Когато опакова всичко, за момент седна и се опита да събере мислите си. Дълбоко поемаше въздух, бавно издишваше и си повтаряше, че каквото и да се случва в момента, това е просто нов етап от играта.

Дали вечно щеше да бяга така? Дали винаги щеше да си събира багажа по най-бързия начин и да напуска поредната хотелска стая на път за следващата? При всички положения беше много по-добре от затвора, но все пак му се струваше твърде мъчително.

И как изобщо бяха смогнали да го открият толкова скоро? Беше в Тревизо само от четири дни!

Когато успя да се успокои малко, той бавно се върна по коридора и надолу по стълбите, прекоси фоайето, където кимна на любопитния портиер, но не каза нищо, и излезе на улицата. Луиджи грабна чантата от ръката му и я метна в багажника на един малък фиат. Докато не излязоха в покрайнините на Тревизо, и двамата не казаха нито дума. Най-сетне Марко наруши мълчанието:

— Добре, Луиджи, кажи ми какво става.

— Сменяме обстановката.

— Това го разбрах. Но защо?

— Имаме много сериозни причини.

— А, добре, това обяснява всичко.

Луиджи караше с лявата ръка, светкавично сменяше скоростите с дясната и натискаше педала на газта до пода почти през цялото време, без да използва спирачките. Марко вече започваше да се чуди на тези италианци — как беше възможно един и същи човек да прекара два часа и половина, като мързеливо поглъща обяда си, а после да скочи в колата и да прекоси целия град за десет минути с умопомрачителна скорост.

Продължиха да карат около час, предимно на юг, като избягваха магистралите и се движеха по второстепенни пътища.

— Следи ли ни някой? — попита неведнъж Марко, докато вземаха острите завои на две колела.

Луиджи поклащаше глава, без да отговаря. Очите му бяха присвити, веждите му — сключени, а челюстта му беше здраво стисната, поне когато не пушеше. Успяваше да поддържа маниакална скорост, като в същото време методично дърпаше от цигарата си и никога не поглеждаше назад. Беше твърдо решен да не проговаря, а това само допълнително подтикваше Марко да завърже разговор.

— Просто се опитваш да ме изплашиш, нали, Луиджи? Играем си на шпиони — ти си шефът, а аз съм бедният глупак с тайните. Ако успееш да ме изплашиш до смърт, ще ти остана верен и ще съм зависим от теб. Знам какво целиш с цялото представление.

— Кой уби Джейси Хъбард? — попита Луиджи почти без да си отваря устата.

Бакман изведнъж млъкна. Самото споменаване на името на Хъбард го накара да се стегне за миг. Винаги му припомняше последния път, когато го беше видял: на полицейската снимка, на която Джейси беше проснат до гроба на брат си, лявата половина от главата му липсваше, а кръвта беше навсякъде — по надгробния камък, по бялата му риза, навсякъде.

— Нали имате доклада — отвърна Бакман. — Беше самоубийство.

— Да бе, да. Щом си толкова сигурен, защо реши да се признаеш за виновен и да молиш да те приберат в затвора?

— Изплаших се. Самоубийството е заразна болест.

— Така си е.

— Значи същите момчета, които са уредили самоубийството на Хъбард, в момента са погнали мен?

Луиджи сви рамене, за да потвърди.

— И някак си са разбрали, че се крия в Тревизо?

— По-добре да не поемаме излишни рискове.

Значи нямаше да му съобщят подробностите — ако изобщо имаше такива. Бакман не можа да се удържи и погледна през рамо, но видя само тъмното шосе зад тях. Луиджи също погледна в огледалото за обратно виждане и успя да се усмихне. Нищо, че не ги виждаш. Те са някъде там.