Джон Гришам - Брокерът

Приди знаеше, при това много добре. Адисън Дейли си работеше в самото сърце на Лангли.

— Чувал съм го — отвърна Приди. — Може би ще успея да го открия. Как да се свържа с теб?

Криц му продиктува номера в апартамента. Приди затвори, обади се на Адисън Дейли и сподели подозренията си. Дейли включи записващото устройство към телефона си и се обади в Лондон по секретна линия. Криц вдигна веднага и едва не припадна от радост, че се чува със стария си приятел. После известно време дрънка за това колко прекрасен му се струвал животът след престоя в Белия дом и колко му било приятно да е обикновен гражданин след всичките тези години в политиката. Нямал търпение да възобнови старите си приятелства и да се заеме сериозно с голфа.

Дейли много добре изигра ролята си. В отговор недвусмислено намекна, че самият той сериозно обмисля да се пенсионира — след почти трийсет години на служба — и че често се улавя да мечтае за един по-лесен живот.

Криц се поинтересува за здравето на Теди. За новия президент. За настроенията във Вашингтон при новата администрация.

Дейли отвърна, че почти нищо не се променя. Просто още една сбирщина глупаци. А как е бившият президент Морган между другото?

Криц не знаеше. Скоро не беше разговарял с него и всъщност не очакваше да се чуят поне още няколко седмици. Едва когато разговорът започна да замира, Криц неловко се изсмя и изплю камъчето.

— Предполагам, че никой не е виждал Джоуел Бакман?

Дейли също успя да се засмее в отговор — бяха просто двама приятели, които се смеят на една добра шега, нали така?

— Не — отвърна. — Според мен добре са го скрили.

— Би трябвало.

После Криц му обеща да се обади веднага щом се върне във Вашингтон. Щяха да изиграят една пълна игра в някой добър голф клуб, а после да изпият по чашка, точно като в доброто старо време.

„Какво добро старо време?“ — запита се Дейли, докато затваряше телефона.

Един час по-късно записът от телефонния разговор вече беше пуснат на Теди Мейнард.

Първите два телефонни разговора го окуражиха и Криц продължи да работи по тази линия. Винаги залагаше много на телефонните разговори. Твърдеше, че работата по телефона прилича на стрелбата с автомат — ако изстреляш цял пълнител в различни посоки, все ще удариш нещо. В главата му вече се оформяше някакъв план. Друг негов стар приятел едно време работеше като старши сътрудник на председателя на комисията по разузнаването към Сената и макар че в момента се представяше за професионален лобист с добри връзки, според слуховете поддържаше тесни контакти с ЦРУ.

Двамата си поговориха за политика и голф и след известно време, за голямо удоволствие на Криц, приятелят му сам го попита какво точно си е мислел президентът Морган, като е помилвал Граф Монго — най-големия данъчен измамник в американската история. Криц заяви, че е бил твърдо против това помилване, а след това успя да насочи разговора към другото съмнително решение на президента в този дух.

— Какво се чува за Бакман? — попита.

— Нали ти си бил там? — отвърна неговият приятел.

— Да, но къде го е заврял Мейнард? Това е големият въпрос.

— Значи е работа на ЦРУ? — попита събеседникът му.

— Естествено — отвърна уверено Криц.

Кой друг можеше да го измъкне от страната посред нощ?

— Интересно — отбеляза приятелят му и не каза почти нищо повече.

Криц настоя да обядват през следващата седмица и разговорът приключи дотам.

Докато истерично набираше все нови и нови номера, той за пореден път се смая от собствените си многобройни връзки. Властта все пак се отплащаше щедро на тези, които и служат.

Джоуел, или Марко, каза „довиждане“ на Ермано в пет и половина следобед, като по този начин най-сетне приключи едно тричасово учебно занимание без никаква почивка. И двамата бяха изтощени.

Студеният въздух му помогна да проясни мислите си, докато крачеше по тесните улици на Тревизо. За втори пореден ден той се отби в един малък бар на ъгъла и си поръча бира. Седна до витрината и се загледа в местните жители, които бързаха по задачи — някои се връщаха у дома след работа, а други набързо пазаруваха нещо за вечеря. В бара беше топло и задимено и Марко отново се остави на спомените си за затвора. Не можеше да се спре — промяната беше твърде рязка, а свободата му беше дошла много неочаквано. В съзнанието му продължаваше да се спотайва страхът, че може изведнъж да се събуди и да открие, че е заключен в килията си, а в далечината да проехти истеричният смях на човека, който му беше погодил целия номер.