Джон Гришам - Брокерът

— Да хапнем нещо — предложи той.

Двамата някак си успяха да се измъкнат от колата, излязоха на тротоара и бързо закрачиха в студеното утро.

Следващото скривалище на Марко представляваше занемарен хотел на няколко пресечки извън стария град.

— Вече съкращавате бюджета, а? — измърмори той, докато вървеше след Луиджи през тясното фоайе към стълбището.

— Само за няколко дни — отвърна той.

— А после? — изпъшка Марко.

С усилие мъкнеше чантите си нагоре по тясното стълбище. Луиджи не носеше нищо. За щастие стаята беше още на втория етаж и представляваше доста малко помещение с тясно легло и завеси, които очевидно не бяха дърпани от няколко дни. Марко се огледа и отбеляза:

— В Тревизо ми харесваше повече.

Луиджи дръпна завесите. Слънцето нахлу в стаята и малко подобри външния й вид, но съвсем малко.

— Не е толкова зле — заяви той, но не звучеше особено сигурен.

— Дори килията ми беше по-хубава.

— Стига си мърморил.

— Имам основание.

— Разопаковай си багажа. Ще се срещнем във фоайето след десет минути. Ермано ни чака.

Ермано изглеждаше не по-малко шокиран от внезапната смяна на града от самия Марко. Видът му беше измъчен и разтревожен, сякаш цяла нощ ги беше гонил от Тревизо дотук. Последваха го през няколко пресечки надолу по улицата, докато стигнаха до един запуснат жилищен блок. Не се виждаха никакви асансьори, така че изкачиха пеш четири етажа и влязоха в малък двустаен апартамент, мебелиран още по-оскъдно от онзи в Тревизо. Ермано очевидно си беше събрал багажа набързо и го беше разопаковал още по-припряно.

— Твоята дупка е по-зле и от моята — отбеляза Марко, когато се огледа.

На тясната маса, разтворени и готови за действие, лежаха учебните помагала от предишния ден.

— Ще се върна за обяд — каза Луиджи и бързо изчезна.

— Andiamo a studiare — обяви Ермано.

„Да започваме да учим.“

— Вече съм забравил всичко.

— Но вчера научи толкова много!

— Не може ли просто да отидем в някой бар и да се напием? Не съм в настроение.

Но Ермано вече беше седнал на масата и отгръщаше страниците на учебника. Марко неохотно се настани на стола срещу него.

Обядът и вечерята не бяха нищо особено. И двете бяха изядени набързо в долнопробни trattoria — италианския еквивалент на заведенията за бързо хранене. Луиджи беше в лошо настроение и настояваше, понякога доста грубо, да говорят само на италиански. После произнасяше фразите бавно и ясно и повтаряше всичко по четири пъти, докато Марко разбере за какво става дума, преди да премине към следващата фраза. При тези обстоятелства беше практически невъзможно да се насладиш на храната.

Към полунощ Марко вече беше в леглото в студената си стая, плътно увит с тънко одеяло, отпиваше от портокаловия сок, който си беше поръчал, и запаметяваше безкрайни списъци с глаголи и прилагателни.

И какво толкова беше направил Робърт Криц, за да си навлече гнева на същите хора, които може би търсеха и Джоуел Бакман, за да го убият? Самият въпрос му се струваше прекалено нереален, за да се опита да му отговори. Дори не можеше да си представи какво е станало. Предполагаше, че Криц е присъствал на помилването; бившият президент Морган не беше способен сам да вземе толкова важно решение. Но извън това му се струваше невъзможно Криц да е бил замесен на някакво по-високо ниво. Цялата му кариера от десетилетия насам показваше, че не става за нищо друго, освен за марионетка на шефа. Почти никой друг не му вярваше.

Но след като хората продължаваха да умират, ставаше още по-наложително да научи глаголите и прилагателните, пръснати по леглото му. Езикът беше равен на оцеляване и мобилност. Луиджи и Ермано скоро щяха да изчезнат от живота му и тогава Марко Лацери трябваше да започне да се справя сам.

Призори Марко избяга от клаустрофобичната си стая (която в хотела наричаха „апартамент“) и излезе на дълга разходка. Тротоарите бяха мокри от влагата, натежала във въздуха. С помощта на джобна карта, която му беше дал Луиджи — естествено, на италиански, — той стигна до стария град и когато подмина руините на древните крепостни стени при Порта Сан Донато, зави на запад по Виа Ирнерио, покрай северния край на университетския квартал в Болоня. Тротоарите бяха на стотици години и над тях като че ли с километри се точеха колонади.

Университетския квартал очевидно се събуждаше късно. От време на време минаваше по някоя кола или велосипед, но нямаше никакви минувачи. Луиджи му беше обяснил, че Болоня открай време има леви, комунистически убеждения. Историята на града беше древна и богата и Луиджи му беше обещал да го запознае с нея.