— Ами, какво да направя. А ти как дойде тук от Остин?
— Дълга история.
Марко сви рамене, сякаш заникъде не бързаше.
— Едно време бях млад преподавател в юридическия факултет на Тексаския университет. Когато разбраха, че съм с комунистически убеждения, ме притиснаха да напусна. Аз оказах съпротива. Те също. Започнах да говоря все по-открито, особено по време на лекции. Но в началото на седемдесетте, а както подозирам, и досега, комунистите не се радват на голяма почит в Тексас. Прекъснаха договора ми и ме изгониха от града, затова дойдох в Болоня, в сърцето на италианския комунизъм.
— Какво преподаваш?
— Юриспруденция. Право. Радикално леви юридически теории.
Сервитьорът му донесе някакъв кроасан, посипан с пудра захар, и Рудолф отхапа половината наведнъж. От дълбините на брадата му нападаха няколко трохи.
— Все още ли вярваш в комунизма? — попита Марко.
— Естествено. Завинаги. Защо да се променям?
— Не мислиш ли, че малко му мина времето? В крайна сметка излезе, че не е чак толкова добра идея. Виж на какво прилича Русия заради Сталин и наследниците му. А в Северна Корея хората умират от глад, докато диктаторът произвежда ядрени бойни глави. Куба е изостанала с петдесет години от съвременния свят. В Никарагуа сандинистите се провалиха на изборите. Китай се обръща към свободната пазарна икономика, защото старата система се провали. Някак си не работи, не мислиш ли?
Рудолф, изглежда, беше загубил интерес към кроасана, а зелените му очи бяха опасно присвити. Марко усети, че се задава тирада, може би дори поръсена с обидни думи — както на английски, така и на италиански. Той бързо се озърна и установи, че в бар „Фонтана“ комунистите най-вероятно имаха значително числено преимущество.
Пък и какво хубаво беше видял той самият от капитализма?
Рудолф обаче го изненада приятно, като се усмихна, сви рамене и въздъхна с носталгия.
— Може и да си прав, но преди трийсет години наистина беше страхотно да си комунист, особено в Тексас. Беше велико време.
Марко кимна към вестника му.
— Получаваш ли вестници от дома?
— Моят дом е тук, приятелю. Получих италианско гражданство и не съм се връщал в Щатите от двайсет години.
Бакман мислено въздъхна от облекчение. Откакто беше излязъл от затвора, не беше виждал американски вестници, но все пак предполагаше, че са отразили историята за помилването му. Вероятно бяха публикували и негови стари снимки за илюстрация. Но Рудолф, изглежда, не представляваше заплаха за миналото му.
Марко се запита дали това чакаше и него — италианско гражданство. Ако изобщо получеше някакво гражданство. Опита се да си представи живота си след двайсет години — сигурно все така щеше да пътува от едно място на друго в Италия и ако не постоянно да поглежда през рамото си дали не го преследва някой, поне да не спира да мисли за това.
— Каза „от дома“ — обади се Рудолф, като прекъсна размишленията му. — Щатите ли имаше предвид или Канада?
Марко се усмихна и кимна към някакво неопределено далечно място.
— Имах предвид отвъд океана.
Дребна грешка, но все пак не биваше да я допуска. За да смени темата по-бързо, той продължи:
— За пръв път идвам в Болоня. Не знаех, че тук е центърът на италианските комунисти.
Рудолф остави чашата си и премлясна с устни, които почти не се виждаха. После нежно приглади брадата си назад с две ръце, като стара котка, която си зализва мустаците.
— Болоня не е само това, приятелю — отговори той с такъв тон, сякаш започваше дълга лекция. — Тук винаги е бил центърът на свободната мисъл и интелектуалните постижения в Италия, откъдето идва и първото прозвище на града: la dotta , което означава „умницата“. После градът се превърнал в убежище на левите убеждения в политиката и така получил второто си прозвище: la rossa , „червената“. А освен това жителите на Болоня винаги са се отнасяли много сериозно към храната. Те са убедени, и вероятно не са далеч от истината, че тук е стомахът на Италия, така да се каже. Оттук идва и третото му прозвище, la grassa , тоест „дебеланата“, което обаче не се използва като истинска обида, защото всъщност в Болоня няма да видиш много хора с наднормено тегло. Аз например бях дебел, преди да дойда тук.
С последните си думи той гордо се потупа по корема с едната ръка, докато с другата поднасяше остатъка от кроасана към устата си.
В ума на Марко изведнъж проблесна един тревожен въпрос: ами ако и Рудолф беше част от мизансцена? Дали не беше колега на Луиджи, Ермано, Стенет и всички останали, които се криеха в сенките и работеха денонощно, за да опазят живота на Джоуел Бакман?
Читать дальше