Джон Гришам - Брокерът

Марко забеляза една малка зелена неонова табела, която без особено въодушевление рекламираше бар „Фонтана“, и докато вървеше към нея, долови аромата на силно кафе. Заведението беше сместено в единия ъгъл на някаква старинна сграда, но всъщност всички сгради в Болоня бяха старинни. Вратата се отвори неохотно, но когато влезе, Марко неволно се усмихна на вече познатите му аромати — кафе, цигарен дим, сладкиши и печени наденички, които се приготвяха на грил в дъното на бара.

После обаче го обхвана познатият страх от задачата да си поръча на непознат език.

Бар „Фонтана“ очевидно не се посещаваше нито от студенти, нито от жени. Клиентите бяха на неговата възраст, мъже на петдесет и нагоре, и бяха облечени малко странно, а наоколо се виждаха предостатъчно лули и бради, за да придават на мястото подходящ академичен вид. Един-двама от преподавателите го погледнаха за миг, но в центъра на университетски комплекс, в който следваха 100000 студенти, беше много трудно да привлечеш внимание към себе си.

Марко седна на последната масичка в дъното на заведението и когато най-сетне се настани на мястото си с гръб към стената, раменете му почти се опираха в раменете на съседите му, но и двамата, изглежда, бяха потънали дълбоко в сутрешните вестници и изобщо не го забелязваха. В една от лекциите си за италианската култура Луиджи му беше говорил за идеята за личното пространство, която е съвсем различна в Европа и в Щатите. В Европа личното пространство се поделяше, а не се защитаваше. Масите в заведенията често се деляха от непознати хора, а въздухът очевидно също се смяташе за обща собственост, защото никой не се притесняваше от пушачите. Колите, къщите, автобусите, апартаментите, кафенетата — толкова много важни елементи от всекидневния живот са по-малки и следователно по-претъпкани, че хората са по-склонни да ги споделят. При обикновен разговор с познат не е обидно почти да допреш носа си в неговия, защото по този начин не нарушаваш нищо. При разговора хората използват и ръцете си, прегръщат се и дори се целуват.

Дори за някой дружелюбно настроен към хората американец това беше трудно за вярване.

И Марко все още не беше готов да отстъпи толкова много от личното си пространство. Той взе намачканото меню и бързо се спря на първото нещо, което разпозна. Когато сервитьорът спря до масата и го погледна, Марко възможно най-небрежно произнесе:

— Espresso, e un panino al formaggio.

„Малък сандвич със сирене.“

Сервитьорът кимна. Нито един човек в заведението не го изгледа заради акцента, с който говореше италиански. Никой не отклони поглед от вестника си, за да види кой е чужденецът. На никого не му пукаше. В края на краищата тук постоянно се чуваха всякакви акценти. Марко остави менюто на масата и реши, че Болоня ще му хареса, дори да се окаже свърталище на комунисти. Тъй като в града постоянно пристигаха и заминаваха толкова много студенти и преподаватели от целия свят, чужденците се приемаха за нещо обичайно. Сигурно дори беше шик да говориш с акцент и да се обличаш по-различно. Може би тук щеше да има възможност спокойно и открито да учи езика.

Едно от нещата, по които се познават чужденците, е, че забелязват всичко, а очите им постоянно се стрелкат насам-натам, сякаш внимават да не престъпят някаква невидима граница, докато навлизат в чуждата култура. Марко нямаше намерение да го хванат по този начин, докато разглежда бар „Фонтана“. Вместо това извади един учебник и се постара да не обръща внимание на хората и обстановката наоколо. Глаголи, глаголи, глаголи. Ермано твърдеше, че за да овладееш италиански, както впрочем и всички останали романски езици, трябва първо да научиш глаголите. В учебника имаше хиляда основни глагола, които според него бяха добро начало.

Колкото и да беше досадно заучаването на нови думи, Марко откриваше някакво странно удоволствие в заниманието. Чувстваше се особено щастлив, когато успееше да премине през четири страници — сто глагола, съществителни или каквото и да е — и да не срещне нито една непозната дума. Ако объркаше дори една или не я произнесеше както трябва, се самонаказваше, като се връщаше назад и започваше отначало. Докато пристигнат кафето и сандвичът му, вече беше овладял триста глагола. Той отпи от кафето и продължи да учи, сякаш храната изобщо не беше толкова важна, колкото новите думи. Вече беше минал четиристотин глагола, когато пристигна Рудолф.

Столът от другата страна на малката кръгла масичка на Марко беше свободен и привлече вниманието на един нисък пълен мъж, облечен изцяло в избелели черни дрехи, с буйни кичури посивяла коса, която стърчеше на всички страни, въпреки че главата му беше отчасти притисната от черната барета, която някак си успяваше да се задържи на темето му.