Джон Гришам - Брокерът

Докато тялото на Боб Криц бъде натоварено на линейката, Грийнлоу, симпатичната млада жена и още двама агенти от техния екип вече пътуваха с влак от Лондон за Париж. Щяха да се покрият за няколко седмици, а после отново, един по един, да се върнат в Англия — на работното си място.

Марко изпита желание да закуси главно защото откъм кухнята на странноприемницата се разнесе ухание на вкусна храна — шунка и наденички на грил, — но Луиджи настоя да потеглят веднага.

— Има и други гости, а всички се хранят на една маса — обясни той, докато припряно товареше чантите им в багажника на колата. — Не забравяй, че оставяш следа, а синьората от странноприемницата не забравя нищо.

Колата бързо се спусна по тясното селско шосе, като търсеше по-широки пътища.

— Къде отиваме? — попита Марко.

— Ще видим.

— Престани да ме мотаеш! — изръмжа Марко и Луиджи видимо се стресна. — Аз съм напълно свободен човек и мога да сляза от тази кола когато си поискам!

— Да, но…

— И престани да ме заплашваш! Всеки път когато те попитам нещо, започваш с тези неясни заплахи как нямало да изкарам и двайсет и четири часа, ако ме оставиш сам. Искам да знам какво става! Накъде отиваме? Колко време ще останем там? Колко време ще останеш с мен? Кажи ми нещо повече, Луиджи, иначе изчезвам веднага.

Луиджи се качи на една магистрала с четири платна и покрай тях профуча табела, на която пишеше, че до Болоня остават трийсет километра. Изчака напрежението в колата да се уталожи, после отговори:

— Отиваме в Болоня за няколко дни. Ермано ще ни чака там. Ще продължиш с уроците. Ще те приберем в един служебен апартамент за няколко месеца. После аз ще изчезна и ще те оставя сам.

— Благодаря. И какво толкова трудно имаше да ми го кажеш?

— Планът се променя в движение.

— Аз всъщност знаех, че Ермано не е истински студент.

— Всъщност е истински студент. Това също е част от плана.

— Не разбираш ли колко е абсурден този план, за който говориш? Помисли малко, Луиджи. Някой хаби адски много време и пари, за да ме научат на чужд език и да ме потопят в чужда култура. Защо просто не ме качат на някой товарен самолет и не ме бутнат в място като Нова Зеландия?

— Идеята ти е страхотна, Марко, но аз не вземам тези решения.

— Марко друг път. Винаги когато се погледна в огледалото и си кажа „Марко“, ми става смешно.

— Никак не е смешно. Познаваш ли Робърт Криц?

Марко се замисли за миг, преди да отговори:

— Засичали сме се няколко пъти. Стори ми се доста безполезен. Типичен вашингтонски мошеник — като мен самия, предполагам.

— Близък приятел на президента Морган, шеф на кабинета, ръководител на предизборната кампания.

— Е, и?

— Снощи е бил убит в Лондон. С него хората, които бяха убити заради теб, стават петима — Джейси Хъбард, тримата пакистанци, а сега и Криц. Убийствата не са спрели, Марко, нито пък ще спрат просто така. Не ми се ядосвай. Просто се опитвам да те опазя жив.

Марко блъсна главата си в облегалката и затвори очи. Изобщо не разбираше какво става.

Колата бързо се отклони от магистралата и те спряха да заредят бензин. Когато се върна в колата, Луиджи носеше две малки чашки силно кафе.

— Кафе за навън — отбеляза доволно Марко. — Мислех, че подобни дяволски изобретения са забранени в Италия.

— Глобализацията превзема и нас. Много е тъжно.

— Винаги можете да обвините американците за всичко. Целият свят го прави постоянно.

Не мина много време и те вече се промъкваха сантиметър по сантиметър през задръстванията в покрайнините на Болоня. Луиджи разказваше:

— Не знам дали си чувал, но тук се правят най-добрите италиански коли. „Ферари“, „Ламборджини“, „Мазерати“, всички велики спортни автомобили.

— Ще ми подарите ли една?

— Няма да стане. Бюджетът ти не я покрива.

— А какво точно включва този бюджет?

— Достатъчно за тих, незабележим живот.

— Така си и мислех.

— Но все пак много по-добър от предишния.

Марко отпи от кафето си, загледан в колите.

— Ти не беше ли учил тук? — попита.

— Да. Университетът е на хиляда години. Един от най-добрите в света. По-късно ще ти го покажа.

Те слязоха от магистралата и поеха през прашния лабиринт на покрайнините. Улиците станаха по-къси и тесни, но Луиджи очевидно добре познаваше града. Табелите, покрай които минаваха, водеха към центъра на Болоня и университета. Сетне Луиджи изведнъж направи остър завой, прескочи бордюра и напъха фиата в едно място, което едва стигаше да се паркира мотоциклет.