Джон Гришам - Брокерът

— Buon giorno. È libera? — попита вежливо той, като посочи към стола.

Марко не беше съвсем сигурен за значението на фразата, но все пак беше очевидно какво иска човекът. После хвана думата „libera“ и предположи, че значи „свободно“.

— Si — отвърна той без никакъв акцент.

Непознатият свали дългата си черна пелерина, преметна я на облегалката на стола и се зае да се намества срещу него. Когато най-сетне застана неподвижно, бяха на по-малко от метър разстояние един от друг. Марко отново си напомни за различните стандарти за лично пространство тук и в Америка. Човекът разтвори вестник „Унита“, като успя да разклати масата. Марко за миг се притесни за еспресото си. За да избегне разговора, той се задълба още по-ожесточено в глаголите на Ермано.

— Американец ли сте? — попита го новият му съсед на английски, без акцент.

Марко остави книгата си и погледна непознатия в очите, които блестяха на по-малко от един метър от неговите.

— Почти — отвърна. — Канадец. Как разбрахте?

Човекът кимна към речника и каза:

— Английско-италиански речник. Не приличате на англичанин, затова реших, че сте американец.

Ако се съдеше по акцента му, не беше от Средния запад. Нито от Ню Йорк или Ню Джързи; нито пък от Тексас или южните щати, планинските райони или Ню Орлиънс. След като елиминира по този начин огромни части от родната си страна, Марко започна да си мисли, че човекът сигурно е от Калифорния. Освен това започна и да се притеснява. Скоро трябваше да започне да лъже, а още не се беше упражнявал достатъчно.

— А вие откъде сте? — попита.

— Последно от Остин, щата Тексас. Но това беше преди трийсет години. Казвам се Рудолф.

— Здравей, Рудолф, приятно ми е. Аз съм Марко.

Бяха като в детската градина — вече си говореха на малки имена.

— Не ми звучиш като човек от Тексас — отбеляза Марко.

— И слава богу — отвърна Рудолф и се засмя вежливо, почти без да си отвори устата. — Роден съм в Сан Франциско.

Сервитьорът се наведе към масата и Рудолф си поръча черно кафе, а после и още нещо, като говореше много бързо на италиански. Сервитьорът му зададе някакъв въпрос и Рудолф му отвърна, но Марко не разбра нищо.

— И какво те води в Болоня? — попита Рудолф.

Изглежда, много му се говореше; вероятно рядко му се случваше да спипа събеседник от американския континент в любимото си кафене.

Марко отново остави книгата си и отвърна:

— Ами цяла година пътувам из Италия, разглеждам забележителностите и се опитвам да хвана малко от езика.

Половината от лицето на Рудолф беше покрито с неподдържана сива брада, която започваше доста високо на бузите и стърчеше във всички посоки. Виждаше се по-голямата част от носа му, както и част от устата, но по някаква странна причина, която никой не знаеше, защото никой не смееше да зададе толкова абсурден въпрос, той беше развил навика да бръсне до голо едно малко кръгло петънце под долната си устна, до брадичката. С изключение на това свещено място, буйните сиви кичури бяха оставени да си растат както искат и очевидно дори не се нуждаеха от специална хигиена. Горната част на главата му имаше същия вид — безбрежни пространства от недокоснат яркосив гъсталак, който стърчеше от всички страни на баретата.

И тъй като по този начин се скриваха много от чертите на физиономията му, очите му привличаха цялото внимание. Бяха тъмнозелени и сякаш светеха изпод гъстите буйни вежди, като не пропускаха нищо.

— За колко време си в Болоня? — попита Рудолф.

— Вчера пристигнах. Не спазвам никакво разписание. Ами ти? Какво те води насам?

Марко искаше възможно най-бързо да отклони разговора от себе си. Очите на Рудолф затанцуваха, без да мигнат.

— Аз живея тук от трийсет години — отвърна той. — Преподавам в университета.

Марко най-сетне отхапа от сандвича със сирене, отчасти защото беше гладен, но най-вече за да остави думата на Рудолф.

— Къде живееш? — попита той.

Марко съвестно се придържаше към своята измислена самоличност.

— В Торонто. Баба ми и дядо ми са емигрирали там от Милано. Имам италианска кръв, но така и не научих езика.

— Езикът не е труден — заяви Рудолф, когато пристигна и неговото кафе.

Той грабна чашата и я натика някъде дълбоко в брадата си. Очевидно успя да си намери устата, защото премлясна, после се наведе над масичката, сякаш нямаше търпение да сподели нещо с Марко.

— Не говориш като канадец — заяви той, а очите му проблеснаха едва ли не подигравателно.

Марко с всички сили се опитваше да прилича на италианец, да се държи и да говори по съответния начин. Изобщо не му беше хрумнало да се преструва и на канадец. Пък и как точно звучеше канадският акцент? Той отново отхапа от сандвича си, този път много повече, и отвърна с пълна уста: