Джон Гришам - Брокерът

Когато стигнаха до Виа Замбони №22, Марко спря и се загледа в един надпис между вратата и най-близкия прозорец:

„FACOLTÀ DI GIURISPRUDENZA“.

— Това ли е юридическият факултет? — попита на английски.

— Si.

Значи тук работеше Рудолф — сигурно и в момента беше вътре и пълнеше главите на впечатлителните си студенти с дисидентски левичарски теории.

После двамата продължиха, без да бързат, като пак започнаха да си играят на „Кажи ми как се казва това нещо?“ и да се радват на енергията на оживената улица.

Lezione-a-piedi — уроците на крак — продължиха на следващия ден, когато след един час скучно зубрене на граматика направо от учебника Марко се възпротиви и настоя да отидат на разходка.

— Ma, devi imparare la grammatica — настоя Ермано.

„Трябва да учиш граматиката.“

Марко вече си обличаше палтото.

— Точно тук грешиш, Ермано — отвърна. — Имам нужда от истински разговори, а не от структура на изреченията.

— Sono io l’insegnante.

„Аз съм учителят, а не ти.“

— Хайде да тръгваме. Andiamo. Болоня ни чака. Улиците са пълни с весели млади хора, а във въздуха звучи само твоят език и ме чака да го попия като гъба.

Ермано продължаваше да се колебае и Марко се усмихна.

— Моля те, приятелю. Прекарах последните шест години в единична килия, голяма горе-долу колкото този апартамент. Не ме карай да стоя затворен. Навън има един цял жив град. Искам да го опозная.

Когато излязоха, въздухът беше чист и свеж и не се виждаше нито едно облаче — беше прекрасен зимен ден, който караше всички жители на Болоня с по-гореща кръв нарочно да се бавят със задачите си и дълго да разговарят на улицата със стари приятели. Навсякъде се заформяха интензивни разговори, докато сънените студенти се поздравяваха, а домакините се събираха да обменят последните клюки. Възрастни господа с палта и вратовръзки тържествено си стискаха ръцете, а после започваха да говорят едновременно. Продавачите на висок глас рекламираха намалените си стоки.

Но за Ермано всичко това не беше просто разходка. Ако ученикът му искаше истински разговори, трябваше да си ги заслужи. Той посочи един полицай и се обърна към Марко — на италиански, естествено:

— Иди при онзи полицай и го попитай как да стигнеш до Пиаца Маджоре. Запомни обясненията му, защото после ще искам да ги повториш.

Марко тръгна към полицая много бавно, като си мърмореше някои подходящи фрази и се опитваше да си спомни и други. Първото правило беше винаги да започваш с усмивка и подходящ поздрав.

— Buon giorno — каза и едва не затаи дъх в очакване.

— Buon giorno — отвърна полицаят.

— Mi può aiutare?

„Можете ли да ми помогнете?“

— Certamente.

„Естествено.“

— Sono Canadese. Non parlo molto bene.

„Канадец съм. Не говоря много добре.“

— Allora.

„Добре.“

Полицаят продължаваше да се усмихва и вече гореше от нетърпение да му помогне.

— Dov’è Piazza Maggiore?

Полицаят се обърна и погледна в далечината, към централната част на Болоня. После се прокашля и Марко се стегна в очакване на пороя от обяснения, който неминуемо щеше да последва. Ермано беше спрял само на няколко крачки от тях и чуваше всяка дума.

Полицаят заговори на италиански прекрасно, бавно и мелодично, като при това, естествено, не спираше да подчертава думите си с жестове:

— Не е много далеч. Тръгнете по тази улица, на следващото кръстовище завийте вдясно, по Виа Замбони, и вървете по нея, докато не видите двете кули. Там завийте по Виа Рицоли и след три пресечки ще стигнете на площада.

Марко слушаше напрегнато, после се опита да повтори обяснението дума по дума. Полицаят търпеливо го изрецитира още веднъж. Марко му благодари, възпроизведе го доколкото успя, и го преразказа на Ермано.

— Non c’è male — каза учителят му.

„Не е зле.“

Но играта тепърва започваше. Марко все още не се беше насладил на малкия си триумф, а Ермано вече се оглеждаше за следващия нищо неподозиращ учител по езика. Избра възрастен мъж, който бавно тътреше крака по улицата, като си помагаше с бастун, а под мишницата си стискаше дебел вестник.

— Питай го откъде си е купил вестника — нареди Ермано на своя ученик.

Без да бърза, Марко тръгна след стареца и едва когато реши, че е готов, се обърна към него:

— Buon giorno, scusi.

Старецът спря и го изгледа с такова изражение, сякаш се чудеше дали да не го фрасне по главата с бастуна си. Изобщо не отговори на поздрава.

— Dov’è ha comprato questo giornale?

„Откъде купихте този вестник?“

Мъжът погледна вестника си, сякаш беше контрабандна стока, после отново се обърна към Марко с такъв вид, все едно го беше наругал. Накрая кимна наляво и изръмжа нещо като „Ей там.“ С това разговорът приключи. Докато старецът се отдалечаваше, Ермано пристъпи до Марко и отбеляза на английски: