Джон Гришам - Брокерът

— Не си говорихте много, а?

— Май не.

Двамата влязоха в малко кафене и Марко си поръча обикновено еспресо. Ермано обаче не можеше да се задоволи с нещо обикновено, поиска си кафе със захар, но без сметана, както и малко парче черешова торта и накара Марко да му поръча всичко това без грешки. Когато седнаха, той извади няколко банкноти евро с различни стойности и монетите за петдесет цента и едно евро и двамата се поупражняваха в числата и броенето. После реши, че иска още едно нормално кафе, но този път без захар, а със съвсем мъничко сметана. Марко взе две евро и отиде да плати. Когато се върна, Ермано го накара да преброи рестото.

След краткото междучасие двамата отново излязоха навън и тръгнаха по Виа Сан Витале, една от главните улици в университетския квартал, където тротоарите и от двете страни бяха покрити с колонади, а по тях хиляди студенти бързаха да не закъснеят за сутрешните си лекции. Улицата беше задръстена с велосипеди — предпочитаното превозно средство тук. Ермано твърдеше, че учи в Болоня от три години, макар че Марко се съмняваше в почти всичко, което чуваше както от него, така и от отговорника си Луиджи.

— Това е Пиаца Верди — каза Ермано и кимна към един малък площад, където бавно и колебливо се организираше някакъв протест.

Дългокос мъж, сякаш излязъл направо от седемдесетте години, нагласяше някакъв микрофон и несъмнено се готвеше за писклива обвинителна реч срещу поредното злодейство на американците някъде по света. В това време другарите му се опитваха да разгънат голям, зле нарисуван плакат с надпис, който дори Ермано не успя да прочете. Но бяха започнали прекалено рано. Студентите по улицата все още не се бяха събудили напълно, а освен това бързаха за лекции.

— Какъв им е проблемът на тези? — попита Марко, докато ги подминаваха.

— Не съм съвсем сигурен. Нещо, свързано със Световната банка. Тук винаги има някакъв митинг.

Те продължиха, като се смесиха с младежите в тълпата, побутваха минувачите и се движеха общо взето към центъра на града.

Луиджи ги чакаше за обяд в един ресторант на име „Тестерино“, недалеч от университета. Тъй като американските данъкоплатци плащаха сметката, той си поръчваше многобройни ястия и изобщо не се интересуваше от цената. Ермано, бедният студент, изглежда, не беше свикнал с подобна кулинарна екстравагантност, но тъй като пък беше италианец, бързо прие идеята за дълъг и богат обяд. Храниха се цели два часа, без да кажат нито дума на английски. Италианският език, който цареше на масата, беше бавен, методичен и често се налагаше да се повтарят някои фрази, но нито веднъж не отстъпи място на английския. Марко не успяваше да се наслади на вкусната храна, докато мозъкът му работеше на високи обороти и се опитваше да чуе, схване и смели информацията, да я разбере и да подготви адекватен отговор за поредната фраза, която бяха изстреляли към него. Често беше разбрал едва две-три думи от нея, преди да го замерят със следващата. А и двамата му нови приятели не си говореха просто така, да минава времето. Ако забележеха и най-малкия признак, че Марко не следва разговора, а просто кима, така че те да продължават да говорят, докато той успее да хапне на спокойствие, и двамата рязко спираха и питаха: „Che cosa ho detto?“ „Какво казах?“

В такива случаи Марко мълчаливо дъвчеше в продължение на няколко секунди, като се опитваше да спечели време, в което да се сети за някаква подходяща фраза — на италиански, по дяволите! — с която да се измъкне. Но все пак постепенно се научаваше да слуша и да улавя ключовите думи. И двамата му бяха обяснили, че винаги ще разбира повече, отколкото е в състояние да каже.

В крайна сметка го спаси храната. Имаше например жизненоважна разлика между „тортелини“ (малки тестени триъгълничета, пълнени със свинско) и „тортелини“ (по-големи триъгълничета, пълнени със сирене „Рикота“). След като беше разбрал, че Марко е канадец и живо се интересува от кухнята на Болоня, главният готвач настоя да им сервират и от двете. Както винаги Луиджи гордо обясни, че и двете ястия са запазена марка на великите болонски майстори готвачи.

А Марко просто ги изяде, като полагаше максимални усилия да се наслади на вкусните ястия, като в същото време избягва необходимостта да говори на италиански.

Два часа по-късно той настоя да прекъснат. Довърши второто си еспресо, сбогува се и остави двамата си приятели пред ресторанта, за да се прибере сам. Ушите му пищяха, а главата му се въртеше от интензивното езиково упражнение.