Джон Гришам - Брокерът

— Non inglese, Marco, non inglese.

И наистина, с английския беше дотук. Рязък и груб край, едно последно студено „сбогом“ на родния му език. Ермано седна в единия край на масата, Марко се настани срещу него и точно в осем и половина те заедно отвориха учебниците си на първа страница от първия урок. Марко прочете първия диалог на италиански и Ермано вежливо го поправи на няколко места, но беше твърде впечатлен от домашната подготовка на ученика си. Беше запомнил думите от речника до една, но имаше още работа по произношението му. След един час Ермано започна да му показва различни предмети в стаята — килим, книга, списание, стол, одеяло, завеси, радио, под, стена, раница — и Марко без усилие му отговаряше с италианските думи. Акцентът му осезаемо се подобряваше, докато изстрелваше цял списък от вежливи изрази — „добър ден“, „как сте“, „добре, благодаря“, „моля“, „ще се видим по-късно“, „довиждане“, „лека нощ“ и още трийсетина фрази. Беше научил дните от седмицата и имената на месеците. Свършиха с първия урок само след два часа и Ермано го попита дали не иска да прекъснат за малко. Не. Минаха направо на втори урок, където имаше още една страница с нови думи, вече запаметени от Марко, и още един диалог, с който също се справи впечатляващо.

— Доста си учил — промърмори Ермано на английски.

— Non inglese, Ermanno, non inglese — поправи го Марко.

Ръкавицата беше хвърлена — играта беше кой ще демонстрира по-голямо желание за работа. Към обяд учителят вече беше изтощен и искаше да прекъснат, така че и двамата посрещнаха с облекчение чукането на вратата и гласа на Луиджи, който проехтя в коридора отвън. Той влезе и ги завари надвесени един към друг на масичката, покрита с разтворени учебници, сякаш през последните няколко часа бяха играли канадска борба.

— Come va? — попита Луиджи.

„Как върви?“

Ермано му хвърли поглед, в който се четеше изтощение, и отвърна:

— Molto intenso.

„Много интензивно.“

— Vorrei pranzare — обяви Марко и бавно се изправи.

„Бих обядвал нещо.“

Марко се надяваше на приятен дълъг обяд, по време на който да се говори на английски, така че разговорът да върви по-лесно и той малко да си отдъхне от умственото напрежение постоянно да превежда всяка дума, която чува. Но след като Ермано въодушевено разказа как са преминали сутрешните им занимания, Луиджи се вдъхнови да продължи потапянето му в езика и по време на обяда, поне в началото. В менюто нямаше нито една английска дума и след като Луиджи му обясни какво представлява всяко ястие на почти неразбираем италиански, Марко вдигна ръце и заяви:

— Край. През следващия час няма да кажа или да чуя нито една дума на италиански.

— А какво ще ядеш?

— Твоята порция — тросна се той, отпи голяма глътка червено вино и се опита насила да се успокои.

— Добре де. Предполагам, че няма да навреди, ако поговорим на английски за един час.

— Grazie — отвърна Марко, без да се усети.

По средата на сутрешното занимание на следващия ден Марко внезапно смени посоката. Точно докато четяха един особено скучен диалог, той изведнъж заряза италианския и каза на английски:

— Ти не си никакъв студент, нали?

Ермано вдигна очи от учебника, помълча и каза:

— Non inglese, Marco. Soltanto Italiano.

„Само италиански.“

— Точно сега не ми се говори на италиански, не разбираш ли? Ти не си никакъв студент.

Ермано не умееше да лъже и се забави с един миг повече от допустимото.

— Студент съм — каза след това, но не особено убедително.

— Мисля, че не си. Очевидно не ходиш на лекции, как иначе ще ми преподаваш по цял ден.

— Може да ходя на вечерни курсове. Какво значение има?

— Никъде не ходиш на курсове. Тук няма нито учебници, нито студентски вестник, нито каквото и да било от обичайните боклуци, които студентите оставят навсякъде.

— Може да са в другата стая.

— Дай да видя.

— Защо? Защо е толкова важно?

— Защото според мен работиш за същите хора, за които работи и Луиджи.

— И какво, ако е така?

— Искам да разбера кои са те.

— А я си представи, че и аз не знам. Защо толкова мислиш за това? Задачата ти в момента е да научиш езика и нищо повече.

— От колко време живееш в този апартамент?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Според мен си се нанесъл едва миналата седмица, това е служебен апартамент на някаква разузнавателна организация, а ти изобщо не си този, за когото се представяш.

— Значи ставаме двама — каза Ермано, рязко се изправи и прекоси малката кухничка към дъното на апартамента.