Джон Гришам - Брокерът

— Ciao.

Къде ли беше Луиджи? Дали не се спотайваше някъде наблизо с телефон в джоба и не чакаше Джоуел да му се обади? Дали не наблюдаваше хотела? Ако Стенет и шофьорът също все още бяха в Тревизо, заедно с Луиджи и Ермано се събираха цели четирима „приятели“, които бяха зачислени да следят какво прави Джоуел Бакман.

Той стисна телефона по-здраво и се почуди кой ли още е разбрал за това обаждане. Дали не го подслушваше още някой? Джоуел погледна към улицата. Дали там нямаше още някой, освен Луиджи?

Реши да не мисли за това и седна на масата. Пиеше му се кафе, може би двойно еспресо, за да се събуди както трябва (Боже опази да си поръча капучино толкова късно), но не се чувстваше готов да вдигне телефона в стаята и да се обади на румсървис. Можеше да се оправи със „Здравейте“ и „кафе“, но щеше да има и цял куп други думи, които все още не знаеше.

Но как изобщо може да преживее човек без силно кафе? Едно време любимата му секретарка му носеше първата чаша разтърсващо силно турско кафе точно в шест и половина всяка сутрин, шест дни в седмицата. Тогава едва не се ожени за нея. Към десет часа сутринта брокерът вече беше толкова превъзбуден от кофеина, че крещеше на подчинените си, замеряше ги с канцеларски принадлежности и жонглираше с три телефонни разговора едновременно, докато няколко сенатори го изчакваха на останалите линии.

Споменът не го накара да се почувства по-добре. Спомените почти никога не го караха да се чувства по-добре. Имаше много спомени и през шестте години в единичната килия беше водил яростна война в собственото си съзнание, за да се освободи от хватката на миналото.

Върна се към мисълта за кафето, което не смееше да си поръча, защото се страхуваше от чуждия език. Джоуел Бакман никога не се беше страхувал от нищо, по дяволите, и след като беше в състояние да следи едновременното движение на триста различни законопроекта, които пълзяха из лабиринтите на Конгреса, и можеше да проведе стотина телефонни разговора на ден почти без да поглежда в служебния си телефонен указател, значи със сигурност трябваше да може да научи достатъчно италиански, за да си поръча едно кафе.

Той старателно подреди учебните си помагала на масата и погледна съдържанието. После провери дали в касетофончето има батерии и си поигра с касетите, докато ги нагласи. На първа страница от първия урок имаше една доста схематична цветна илюстрация на семейна дневна, в която мама, татко и децата гледаха телевизия. Предметите в стаята бяха означени с етикетчета с надписи на английски и италиански — „врата“ и porta , „канапе“ и sofa , „прозорец“ и finestra , „картина“ и quadro и така нататък. Момчето беше ragazzo , майката беше madre , а старецът, който се подпираше на един бастун в ъгъла, беше дядото, il nonno .

Няколко страници по-нататък учебникът продължаваше с кухнята, спалнята и банята. След един час, все още без да е пил кафе, Джоуел вече обикаляше собствената си стая и посочваше различни предмети, а после прошепваше съответните думи: леглото беше letto , лампата — lampada , часовникът — orologio , сапунът — sapone . Бяха добавили и няколко глагола, за всеки случай — „говоря“ беше parlare , „ям“ беше mangiare , „пия“ беше bere , а „мисля“ — pensare . Той застана пред малкото огледало ( specchio ) в банята ( bagno ) и се опита да се убеди, че наистина е Марко. Марко Лацери.

— Sono Marco — каза на отражението си в огледалото. — Sono Marco.

„Аз съм Марко. Аз съм Марко.“ Отначало му се струваше глупаво, но не биваше да позволява това да го спре. Беше заложено твърде много, така че просто не биваше да държи чак толкова на едно старо име, заради което можеха да го убият. Ако името Марко можеше да му спаси живота, значи щеше да бъде Марко, и толкова.

Марко. Марко. Марко.

Започна да търси думи, които не бяха включени в илюстрациите. В новия си речник намери carta igienica , „тоалетна хартия“, guanciale , „възглавница“, soffitto , „таван“. За всичко имаше нова дума, всеки предмет в стаята му, която беше неговият малък свят в момента, пред очите му се превръщаше в нещо ново. Погледът му подскачаше насам-натам и той отново и отново мърмореше италианските думи.

Ами той самият? Имаше мозък, cervello . Докосна дланта си — mano ; ръката — braccio ; крака — gamba . Можеше да диша — respirare ; да вижда — vedere ; да пипа — toccare ; да чува — sentire ; да спи — dormire ; да сънува — sognare . Но вече се отклоняваше и се улови навреме. На следващата сутрин Ермано щеше да започне с първия урок, първата вълна от думи, които наблягаха на основите: поздрави, отговори, числата от едно до сто, дните на седмицата, месеците, дори азбуката. Глаголите „да бъдеш“ ( essere ) и „да имаш“ ( avere ) бяха спрегнати в сегашно, минало просто и бъдеще време.