Джон Гришам - Брокерът

— Кой ви заплашваше?

— Същите хора, които биха се опитали да пипнат Джоуел Бакман.

— Кои са те?

— Бакман и Хъбард бяха запланували да продадат стоката си на Саудитска Арабия за цял куп пари. На космическа цена, но все пак по-евтино, отколкото би струвало на ония да качат в орбита чисто нова система от спътници. Сделката обаче пропадна. Хъбард допусна да го очистят. Бакман пък се озова в затвора и арабите никак не останаха доволни. Както впрочем и израелците, защото те също се надяваха на сделка. Освен това израелците побесняха и от факта, че Хъбард и Бакман изобщо бяха започнали преговори с арабите.

Прат спря за миг и от отводката си, все едно му трябваше подкрепа, за да довърши разказа.

— А освен това не бива да забравяме и за хората, които поначало са изградили цялата система.

— Руснаците?

— Най-вероятно не. Джейси Хъбард обожаваше азиатките. За последен път го видели да излиза от някакъв бар с прекрасна дългокрака красавица с дълга черна коса и кръгло лице, дошла някъде от другия край на света. Комунистически Китай използва хиляди хора, за да събира информация. С всичките им студенти, бизнесмени и дипломати в Щатите, тук направо гъмжи от китайски шпиони. Освен това разузнавателните им служби разполагат с много способни професионалисти. За такова нещо изобщо не биха се поколебали да подгонят Хъбард и Бакман.

— Сигурен ли си, че са китайците?

— Никой не е сигурен в нищо, разбираш ли? Може би Бакман знае, но така и не каза на никого. Не забравяй, че в ЦРУ дори не подозираха за съществуването на спътниците. Хванаха ги по бели гащи и старият Теди още не е успял да навакса.

— И сега Теди си играе играта, така ли?

— Абсолютно. Първо пуска на Морган въдицата за националната сигурност. Морган се хваща, което не би трябвало да изненадва никого. Бакман си тръгва от затвора. Теди го измъква от страната и гледа кой пръв ще се появи, за да го пречука. Просто няма какво да губи.

— Блестящо.

— Повече от блестящо, Дан. Помисли си. Когато Джоуел Бакман напусне този грешен свят, никой дори няма да разбере. И в момента никой не знае къде се намира. Няма да разберат къде е бил, дори да открият трупа му.

— Ако изобщо го открият.

— Точно така.

— И Бакман е наясно?

Прат довърши втората си водка и намръщено избърса устата си в ръкава.

— Бакман в никакъв случай не е глупав. Но пък много от нещата, които знаем ние, се изясниха, след като го прибраха. И все пак сигурно си мисли, че щом е преживял шест години в затвора, може да преживее всичко.

Криц се шмугна в един пъб недалеч от хотел „Конот“ в Лондон. Лекият дъжд се беше усилил и той искаше да се скрие някъде на сухо. В момента мисис Криц се намираше в малкия апартамент, предоставен им от новия им работодател, така че Криц си позволи лукса да седне в претъпканата кръчма, където никой не го познаваше, и да обърне няколко бири. Бяха в Лондон от седмица и му оставаше още една, преди да се насили да хване обратния самолет през Атлантическия океан и да се върне във Вашингтон, където щеше да се заеме с неприятната работа да лобира за компания, която освен всичко друго произвеждаше и дефектни бойни ракети — в Пентагона ги мразеха, но въпреки това щяха да бъдат принудени да ги изкупят просто защото компанията вече се беше снабдила с най-добрите лобисти.

Криц се взря през гъстата мъгла от цигарен дим, откри едно празно сепаре и се намести зад масата с бирата си. Беше толкова приятно да я пие сам, без да се притеснява, че някой може да го разпознае, да дотича и да каже: „Ей, Криц, как можахте да се изложите така с ветото на Бърман?“ Дрън-дрън-дрън.

Той поглъщаше мелодичната британска интонация на обичайните клиенти, които идваха и си отиваха. Дори димът не му пречеше. Беше сам, никой не го познаваше и това чувство го изпълваше с тихо задоволство.

Но анонимността му все пак не беше пълна. Някъде иззад него се появи дребен мъж със смачкана моряшка барета и хлътна в сепарето срещу Криц, като го стресна.

— Нещо против да седна при вас, мистър Криц? — попита морякът и се ухили.

Зъбите му бяха едри и жълти. Това беше първото, което Криц запомни за него.

— Седнете — отвърна предпазливо той. — Имате ли си име?

— Бен.

Не беше англичанин и английският определено не беше родният му език. Беше на около трийсет години, с тъмна коса, тъмнокафяви очи и дълъг остър нос, заради който приличаше на грък.

— Вече сме на малки имена, а? — попита Криц, отпи от чашата си и каза: — И откъде точно ме познаваш?