Джон Гришам - Брокерът

Докато стане време за вечеря, Марко вече беше запомнил целия първи урок и беше прослушал касетата към него поне десетина пъти. Излезе навън, където беше доста хладно, и весело се отправи към „Траториа дел Монте“, където щеше да го чака Луиджи, запазил най-добрата маса и готов да му посочи най-привлекателните ястия в менюто. Докато вървеше по улицата, все още замаян от няколко часа учене на думи, той забеляза един мотопед, един мотоциклет, едно куче и две близначки, но с неприятен шок осъзна, че не знае думата за нито едно от тези неща на новия си език.

Всичко беше останало в хотелската стая.

Въпреки това продължи напред, воден от мисълта за храната, непоколебим и все така уверен, че той, Марко, все пак ще успее да се превърне в съвсем приличен италианец. Когато забеляза Луиджи на една маса в ъгъла, го поздрави със замах:

— Buona sera, signore, come sta?

— Sto bene, grazie, e tu? — отвърна Луиджи с одобрителна усмивка.

„Добре, благодаря, а ти?“

— Molto bene, grazie — каза Марко.

„Много добре, благодаря.“

— Учил си значи? — попита Луиджи на английски.

— Да, нямаше какво друго да правя.

Още преди да успее да разгъне салфетката, до масата спря сервитьор, който носеше бутилка от червеното вино на ресторанта, обвита със сламена мрежичка. Той бързо им наля две чаши и изчезна.

— Ермано е много добър учител — отбеляза Луиджи.

— Използвани сте го и преди, така ли? — попита небрежно Марко.

— Да.

— И колко често се случва да ви докарат някого, когото трябва да направите италианец?

Луиджи се усмихна и отвърна:

— По-често, отколкото си мислиш.

— Не ми се вярва.

— Вярвай каквото искаш, Марко. Така или иначе, всичко зависи от гледната точка.

— Говориш като шпионин.

Той сви рамене, без да отговори.

— За кого точно работиш, Луиджи?

— Ти как смяташ?

— За някакво съкращение — ЦРУ, ФБР АНС. Или за някой тайнствен отдел на военното разузнаване.

— Приятно ли ти е да се срещаме в тези чудесни малки ресторантчета? — попита Луиджи.

— Имам ли избор?

— Да. Ако не престанеш да задаваш такива въпроси, ще спрем. А когато спрем да се срещаме, животът ти, който и без това виси на косъм, ще стане още по-рискован.

— Мислех, че работата ти е да ме опазиш жив.

— Точно така. И затова престани да ми задаваш тези въпроси. Уверявам те, че нито един от тях няма да получи отговор.

Сервитьорът се появи точно в този момент от разговора, сякаш и той работеше за шефовете на Луиджи, и им подаде две големи менюта, като по този начин ефективно промени насоката на разговора — каквато и да беше тя. Марко погледна списъка с ястията, намръщи се и за пореден път осъзна колко много още има да учи. В дъното на списъка все пак разпозна три думи — caffè, vino и birra.

— Какво да си поръчам? — попита.

— Главният готвач е от Сиена, така че обича да приготвя тосканска кухня. За предястие е идеално да си поръчаш ризото с диви гъби. Тук съм ял и пържола по флорентински, която е забележителна.

Марко затвори менюто и дълбоко вдъхна от приятния аромат, който се носеше откъм кухнята.

— Ще опитам и от двете — заяви.

Луиджи също затвори менюто и махна на сервитьора. След като поръча, двамата мълчаливо отпиваха от виното си в продължение на няколко минути. Накрая Луиджи започна да разказва:

— Една сутрин преди няколко години се събудих в малка хотелска стая в Истанбул. Бях сам и имах около петстотин долара в джоба. И фалшив паспорт. Не знаех нито една дума на турски. Отговорникът ми беше някъде в града, но ако се свържех с него, след това трябваше да си търся друга работа. Точно след десет месеца трябваше да се върна в същия хотел и да се срещна с един приятел, който да ме изкара от страната.

— Звучи ми като изпит в последната година от обучението в ЦРУ.

— Да, само съкращението не е точно това — отвърна Луиджи, помълча малко, отпи от виното и продължи. — Тъй като обичам да ям, трябваше да се науча да оцелявам. Попивах езика, културата, всичко наоколо. Успях да се впиша съвсем прилично в околната среда и след десет месеца, когато се срещнах с моя приятел, вече имах повече от хиляда долара.

— Италиански, английски, френски, испански, турски… Има ли още?

— Руски. Веднъж същите хора ме пуснаха и в Сталинград за цяла година.

Марко едва не се изпусна да попита кои са „същите хора“, но се овладя навреме. Знаеше, че няма да получи отговор. Освен това вече се досещаше кои са.

— Значи и аз съм пуснат тук по същия начин? — попита той.

Сервитьорът тупна на масата между тях поднос с различни видове хляб и малка купичка със зехтин. Луиджи започна да си топи залъци и да ги дъвче и въпросът на Марко остана без отговор — забравен или пропуснат нарочно. Пристигна и още храна — малък поднос с шунка, салам и маслини — и разговорът съвсем замря. Луиджи беше разузнавач или контраразузнавач, или оперативен работник, или някакъв друг агент, а може би просто отговорник, свръзка или нещатен сътрудник, но все пак на първо място си оставаше италианец. И цялото обучение на света не можеше да го накара да не отговори подобаващо на предизвикателството на една маса, покрита с пълни чинии.