Джон Гришам - Брокерът

Стенет застана до него и също се загледа навън.

— Бил ли си за по-дълго в Италия? — попита.

— За един месец, в Тоскана.

— Честно? Цял месец? Сигурно си изкарал страхотно.

— Аз всъщност останах само четири дни, но жена ми изкара целия месец. Даже се сприятели с местните жители. Ами ти? Често ли работиш тук?

— Работя на различни места — отвърна Стенет.

Изражението му беше също толкова неясно, колкото и отговорът. Той отпи от миниатюрната си чашка с еспресо и каза:

— Град Конелиано. Известен със своето prosecco.

— Италианското шампанско — кимна Джоуел.

— Точно така. Разбираш ли от алкохол?

— Не съм слагал капка в устата си от шест години.

— Защо, в затвора не дават ли?

— Не.

— Ами сега?

— Ще карам по-полека. По едно време имах проблем с пиенето.

— Най-добре да тръгваме.

— Колко още остава?

— Малко.

Стенет пое към вратата, но Джоуел го спря:

— Чакай, всъщност съм доста гладен. Може ли да си взема сандвич за из път?

Стенет хвърли поглед към бара, където бяха подредени готови сандвичи.

— Естествено.

— А може ли да си взема два?

— Няма проблеми.

Магистрала A27 водеше на юг към Тревизо и когато стана ясно, че шофьорът не се кани да подмине града по околовръстното, Джоуел започна да си мисли, че пътуването им отива към края си. Шофьорът намали, слезе от магистралата и скоро колата заподскача по тесните улици на града.

— Колко е населението на Тревизо? — попита Джоуел.

— Осемдесет и пет хиляди — отвърна Стенет.

— Знаеш ли нещо за града?

— Проспериращо местенце, което не се е променило особено през последните петстотин години. Били са верни съюзници на Венеция по времето, когато всички италиански градове са били във война помежду си. През Втората световна сме го бомбардирали жестоко. Приятен град, без прекалено много туристи.

„Подходящо място да се скрие човек“, помисли си Джоуел.

— Тук ли ще ме оставите? — попита.

— Би могло.

Високата часовникова кула в центъра на града сякаш привличаше всички автомобили като магнит. На Пиаца деи Синьори имаше кръгово кръстовище, където колите се движеха със скорост няколко сантиметра в минута. Между тях се стрелкаха мотопеди, очевидно управлявани от безсмъртни или поне безразсъдни водачи. Джоуел жадно поглъщаше с очи шарените магазинчета покрай площада — tabaccheria с щанд за вестници, който запречваше входа, аптеката със зелен неонов кръст, месарски магазин с всевъзможни видове шунка, провесени на витрината, и, разбира се, миниатюрните кафенета по тротоара, където масите до една бяха заети от клиенти, които, изглежда, нямаха нищо против с часове да седят, да четат вестници, да разменят клюки и да пият еспресо. Наближаваше единайсет сутринта. Какво изобщо работеха всички тези хора, щом можеха да си позволят да излязат в обедна почивка цял час по-рано?

Джоуел реши да приеме отговора на този въпрос като лично предизвикателство.

Безименният шофьор спря в една синя зона. Стенет набра някакъв номер на мобилния си телефон, почака малко и бързо заговори на италиански. Когато свърши, посочи през предното стъкло и каза:

— Виждаш ли онова кафене с червено-белия навес? Кафене „Донати“?

Джоуел проточи врат да го огледа и кимна.

— Да, виждам го.

— Влез покрай бара вдясно и продължи към дъното, където има осем масички. Седни, поръчай си кафе и чакай.

— Какво да чакам?

— След десетина минути при теб ще дойде един човек. Ще правиш каквото ти каже.

— Ами ако не го направя?

— Не си играй с нас, Бакман. Ще те наблюдаваме.

— Кой е този човек?

— Новият ти най-добър приятел. Ако правиш каквото ти каже, най-вероятно ще оцелееш. Ако пробваш някоя глупост по собствена инициатива, ще те ликвидират до един месец.

Стенет произнесе последните думи с известно задоволство, сякаш нямаше нищо против лично да се заеме с ликвидирането на горкия Марко.

— Значи сега ще си кажем „adios“, а? — попита Джоуел и взе торбата си.

— Arrivederci, Марко, не adios. Взе ли си документите?

— Да.

— Тогава arrivederci.

Джоуел бавно слезе от колата и се отдалечи. Бореше се с желанието да погледне през рамо, за да провери дали Стенет, неговият ангел хранител, продължава да го наблюдава внимателно и да го пази от неизвестното. Но не се обърна. Вместо това се опита да изглежда възможно най-нормално, докато крачеше по тротоара с брезентовата си торба на рамо — впрочем единствената брезентова торба, която се виждаше в центъра на Тревизо този предобед.