Джон Гришам - Брокерът

Когато вкараха баща му в затвора, Нийл беше на двайсет и пет и работеше като помощник-адвокат във фирмата на Бакман. Макар че не знаеше почти нищо за „Джем“ и „Нептун“, от ФБР го подгониха на общо основание, а после името му се появи и в списъка на обвиняемите, съставен от прокуратурата.

Внезапното решение на Джоуел да се признае за виновен наистина беше мотивирано в значителна степен от това, което се случи с Джейси Хъбард, но роля за него имаше и грубото отношение на властите към собствения му син. Според условията на сделката всички обвинения срещу Нийл бяха оттеглени. Но въпреки това в деня, в който баща му влезе в затвора за двайсет години, Нийл беше незабавно уволнен от Карл Прат и беше принуден да напусне офиса с въоръжена охрана. Фамилията Бакман се превърна в проклятие и той не можа да си намери работа никъде във Вашингтон. Чичото на един негов колега от университета беше пенсиониран съдия и след няколко телефонни обаждания тук-там Нийл най-сетне се озова в малкото градче Кълпепър в щата Вирджиния, където работеше в кантора с петима служители и трябваше да е благодарен и на толкова.

Изпитваше огромна нужда от анонимност. Поколеба се дали да не си смени името. Отказваше да обсъжда баща си при каквито и да било обстоятелства. Усърдно се зае да регистрира фирми, да пише завещания и нотариални актове и без усилие свикна с рутината на живота в малкия град. След време се запозна с едно местно момиче, ожени се за нея и двамата бързо произведоха една дъщеря — втората внучка на Джоуел и единствената, на която пазеше снимка.

Нийл прочете за освобождаването на баща си в столичния всекидневник „Уошингтън Поуст“. Подробно поговори за това със съпругата си и дори накратко го обсъди с колегите от кантората. Събитието предизвикваше истински земетресения във Вашингтон, но до Кълпепър не достигаше нищо подобно. Изглежда, тук никой не се интересуваше от историята за Джоуел Бакман. За местните хора Нийл не беше синът на брокера, а просто младия Бакман, един от многобройните адвокати в малко градче в южните щати.

Един-единствен път, след някакво заседание, съдията го дръпна настрани и попита:

— И къде значи са покрили баща ти?

На което Нийл вежливо отвърна:

— Не обичам особено да обсъждам тази тема, ваша светлост.

Разговорът приключи дотам.

Поне на повърхността в Кълпепър не се промени нищо. Нийл продължи да си върши работата, все едно бяха помилвали някой непознат. Но не спираше да очаква телефонното обаждане. Защото беше сигурен, че рано или късно баща му ще напомни за себе си.

След многократно настояване от страна на останалите пациенти старшата сестра най-сетне се съгласи да пусне една кутия за волни пожертвования, в която се събраха почти три долара на монети. Парите бяха предадени на пациента, когото продължаваха да наричат „майор Херцог“ — порядъчна откачалка, чието състояние със сигурност не се подобряваше от решението му да не се храни. Майор Херцог прие парите и веднага се запъти към машината за закуски, която беше намерил на втория етаж, където си купи три малки пакетчета царевичен чипс „Фритос“ и две кутийки „Д-р Пепърс“. Погълна ги за броени минути, а един час по-късно беше здраво заседнал на тоалетната чиния с яростен пристъп на разстройство.

Но поне вече не беше толкова гладен; нито пък беше толкова упоен с лекарства, че да дърдори неща, които не би трябвало да казва в никакъв случай.

Технически погледнато, той беше свободен човек, безусловно помилван и прочие, но на практика продължаваше да е затворен в държавна институция, собственост на американското правителство, а стаята му не беше много по-голяма от килията му в „Ръдли“. Храната в затвора беше ужасна, но там поне можеше да яде без страх, че ще го отровят. А сега беше принуден да кара на царевичен чипс и газирани напитки. Медицинските сестри бяха съвсем малко по-дружелюбно настроени от надзирателите, които го измъчваха там. Единственото, което искаха да направят лекарите, беше да го упоят — без съмнение по заповед отгоре. Джоуел беше сигурен, че някъде наблизо в сградата има подходяща стаичка за мъчения, където щяха да му скочат в мига, в който лекарствата започнат да действат.

Жадуваше да излезе навън, на чист въздух и слънчева светлина, умираше за обилна храна и малко общуване с някое човешко същество, което не е облечено с униформа. И след два много дълги дни най-сетне получи всичко това.

На третия ден в стаята му се появи млад мъж с каменна физиономия на име Стенет и поведе следния любезен разговор: