Джон Гришам - Брокерът

— И така, Бакман, ето какво ти предлагам. Казвам се Стенет.

После подхвърли една папка в краката на Джоуел върху одеялото, където вече се търкаляха няколко многократно препрочетени списания. Джоуел отвори папката.

— Марко Лацери? — попита.

— Това си ти, мой човек, вече си стопроцентов италианец. Вътре има свидетелство за раждане и италиански паспорт. Запомни цялата информация възможно най-бързо.

— Да я запомня ли? Че аз дори не мога да чета на италиански!

— Ами научи се тогава. Тръгваме след около три часа. Ще те откарат до един град наблизо, където ще се запознаеш с новия си най-добър приятел. Той ще те държи за ръчичка няколко дни, докато свикнеш.

— Колко дни?

— Може би един месец, от теб зависи. Колкото по-гладко мине, толкова по-бързо ще свърши.

Джоуел остави папката и погледна Стенет в очите.

— За кого точно работиш?

— Ако ти кажа, после ще трябва да те убия.

— Много смешно. За ЦРУ?

— За САЩ. Толкова мога да ти кажа засега и не ти трябва да знаеш повече.

Джоуел хвърли поглед на заключения прозорец с метална рамка и отбеляза:

— В палката няма международен паспорт.

— Ами да, защото никъде няма да ходиш, Марко. Очаква те много тих и спокоен живот. Съседите ти ще мислят, че си роден в Милано, но от дете си живял в Канада, откъдето идва и лошият италиански, който ще научиш. Ако ти хрумне да пътуваш, животът ти може да стане много опасен.

— Как така опасен?

— Хайде де, Марко. Дай да не си играем на игрички. В големия лош свят има някои много големи и много лоши хора, които биха се зарадвали да те открият. Ако правиш точно каквото ти кажем, това никога няма да стане.

— Но аз не знам нито една дума на италиански!

— Естествено, че знаеш — „пица“, „спагети“, „макарони“, „опера“, „мама миа“. Ще наваксаш. И колкото по-бързо и по-добре научиш езика, толкова по-безопасно ще става за теб да живееш тук. Ще вземаш уроци.

— С какво ще ги плащам? Нямам и един цент!

— И аз така разбрах. Или поне не са успели да ги намерят, а?

Стенет извади няколко банкноти от джоба си и ги сложи върху папката.

— Докато беше в затвора, италианците зарязаха лирите и приеха еврото — обясни той. — Това са сто евро. Едно евро е равно на около един долар. Ще се върна след час с някакви дрехи. В папката има и малък речник с твоите първи двеста италиански думи. Предлагам да се заемеш веднага.

След час Стенет се върна с риза, спортен панталон, сако, обувки и чорапи, всичките произведени в Италия.

— Buon giorno — каза.

— Здрасти — отвърна Бакман.

— Как е „кола“ на италиански?

— Macchina.

— Отлично, Марко. Хайде да се качваме на нашата macchina.

Зад волана на малкия фиат чакаше още един мълчалив джентълмен. Джоуел се сгъна на задната седалка, като стискаше брезентовата чанта, в която понастоящем се съдържаше цялото му имущество. Стенет седна отпред. Въздухът навън беше студен и влажен, а земята беше покрита с тънък слой сняг. Когато излязоха от военновъздушна база „Авиано“, Джоуел Бакман за пръв път усети приятното пробождане на усещането за свобода, макар че вълнението му бързо беше удавено в притеснения.

Той внимателно четеше пътните знаци, покрай които минаваха. От предните седалки не се чуваше нито дума. Пътуваха по шосе 251, междуградски път с две платна, и според Бакман се движеха на юг. Скоро движението се сгъсти, защото наближаваха град Порденоне.

— Колко е населението на Порденоне? — попита Джоуел, като наруши тежкото мълчание.

— Петдесет хиляди — отвърна Стенет.

— Градът е в Северна Италия, нали?

— Североизточна.

— Колко далеч сме от Алпите?

Стенет посочи с глава някъде надясно и отвърна:

— Алпите са на шейсетина километра в тази посока. При хубаво време се виждат.

— Може ли да спрем някъде за кафе? — попита Джоуел.

— Не, нямаме разрешение за спиране.

Шофьорът, поне засега, създаваше впечатление за напълно глухоням.

След като заобиколиха Порденоне от северната страна, те излязоха на магистрала A28 — път с четири платна, на който, изглежда, всички, с изключение на шофьорите на тежкотоварни камиони ужасно закъсняваха за работа. По-малките коли ги задминаваха със свистене, докато те се влачеха със 100 км/ч. Стенет разтвори италиански вестник на име „Ла Република“ и закри половината предно стъкло с него.

Джоуел нямаше нищо против да се вози мълчаливо и да разглежда пейзажа от двете страни на магистралата. Вълнистата равнина някак си изглеждаше много плодородна, макар че беше краят на януари и на полето не растеше нищо. От време на време минаваха покрай терасирани хълмове, на чиито върхове се виждаха старинни вили.