Джон Гришам - Брокерът

Но сега искаше да се прибере у дома, за да завърши живота си достойно, като истински патриот, и да бъде погребан в собственото си екологично чисто ранчо недалеч от Лексингтън, щата Кентъки. Криц се разбра с него и броени минути след като подписа помилването на Джоуел Бакман, президентът Морган напълно помилва и Граф Монго.

Новината изтече в медиите след едно денонощие — Белият дом по очевидни причини не разгласяваше решенията си за помилване — и журналистите направо полудяха. Все пак ставаше въпрос за човек, който беше измамил федералното правителство с 600 милиона долара, двайсет години поред не беше плащал данъци и беше кръгъл мошеник, който заслужаваше да гние в килия до края на живота си, а вместо това се канеше да се прибере у дома с гигантския си частен реактивен самолет и да прекара последните си дни в неприличен разкош. Колкото и да беше сензационна, историята за Бакман вече беше подложена на сериозна конкуренция от две страни — отвлечените датски туристи и най-големия данъчен измамник в историята на САЩ.

И все пак Бакман си оставаше гореща новина. Повечето големи сутрешни всекидневници по източния бряг публикуваха снимка на брокера някъде на първа страница. Повечето от тях публикуваха и дълги статии, които припомняха скандала, молбата му за помилване и решението на президента.

Карл Прат прочете всички материали в интернет в един огромен разхвърлян кабинет над гаража си в северозападната част на Вашингтон. Използваше това място, когато искаше да се скрие от войните, които бушуваха в истинския му офис, или от партньорите си в кантората, които трудно понасяше. Тук можеше да си пие колкото иска, без никой да го забележи. Можеше да хвърля разни неща насам-натам, да ругае на глас и изобщо да прави точно каквото му се прииска, защото това си беше неговата бърлога.

Досието на Бакман беше прибрано в един голям кашон и заключено в килера. Сега обаче Прат го беше извадил на бюрото си и го четеше за пръв път от много години насам. Беше запазил всичко — статии от вестници, снимки, вътрешнофирмени документи, собствените си бележки по случая, копия от обвинението, дори доклада от аутопсията на Джейси Хъбард.

Ужасно неприятна история.

През януари 1996 г. трима млади пакистански компютърни специалисти направиха невероятно откритие. Затворени в задушен претъпкан апартамент на последния етаж на някакъв жилищен блок в крайните квартали на Карачи, тримата свързаха заедно голям брой компютри марка „Хюлет-Пакард“, закупени по интернет със средства на правителството. Така полученият „суперкомпютър“ на свой ред беше закачен за сложен военен сателитен телефон, също предоставен от правителството. Цялата операция беше строго секретна и финансирана директно от пакистанския генерален щаб. Целта им беше проста: да открият и да се опитат да се свържат с един нов индийски разузнавателен спътник, който висеше в орбита на 500 километра над Пакистан. Ако успееха да проникнат в системата на сателита, можеха да се опитат да проверят какво се вижда от него. Още по-далечната им мечта беше да се опитат да го манипулират.

Така похитената разузнавателна информация отначало им се стори вълнуваща, но впоследствие се оказа почти безполезна. Новото „око“ на индийските военни правеше почти същото, което и старите правеха от десет години насам — хиляди и хиляди снимки на едни и същи военни обекти. Пакистанските спътници също изпращаха безкраен поток от снимки на индийски военни бази и маневрите на индийската армия — също от десет години насам. Двете държави можеха да продължават да си разменят снимки до второ пришествие, ала това нямаше да промени нищо.

Но после компютрите изведнъж откриха още един спътник, после още един и още един. Те не бяха нито пакистански, нито индийски и изобщо не биваше да се намират там, където ги откриха — на около 500 километра над земната повърхност и на около 640 километра един от друг. Летяха на север-североизток с постоянна скорост от 200 км/ч. През следващите дни тримата хакери, пощурели от любопитство, проследиха движението на поне шест различни спътника, които очевидно бяха част от една и съща система и бавно се доближиха откъм Арабския полуостров, прелетяха в небето над Афганистан и Пакистан и отпрашиха към западната част на Китай.

Хакерите не съобщиха за откритието си на никого, но успяха да се сдобият с още по-мощен сателитен телефон от армията, като твърдяха, че им е нужен, за да довършат някакъв анализ на индийското разузнаване. И след един месец методично денонощно наблюдение вече бяха успели да открият глобална мрежа от девет еднакви спътника, свързани помежду си и проектирани да бъдат напълно невидими за всички, освен за хората, които ги бяха изпратили в космоса.