Джон Гришам - Брокерът

Придружаваха го мистър Сайзмор и специален агент Адер. Двамата го отведоха до тъмнозелен джип без обозначителни знаци, което обаче ясно и недвусмислено заявяваше на всеки страничен наблюдател принадлежността си към автомобилния парк на правителството. Джоуел седна сам на задната седалка и започна да се моли. Затвори очи, стисна зъби и помоли Господ двигателят да запали от първия път, колелата да започнат да се въртят, вратите на затвора да се отворят, документите да са били подписани от когото трябва.

„Моля те, Господи, нека това не бъде една жестока шега. Нека да не сънувам, Господи, моля те!“

Двайсет минути по-късно Сайзмор най-сетне наруши тишината:

— Случайно да сте гладен, мистър Бакман?

Мистър Бакман вече беше спрял да се моли, но беше започнал да плаче. Колата поддържаше постоянна скорост, но той не беше отворил очи. Лежеше на задната седалка и се опитваше да се контролира, но засега не успяваше.

— И още как — успя да смотолеви.

После се изправи на седалката и погледна навън. Движеха се по междущатска магистрала и той мярна зелената табела, покрай която минаваха: „Изход Пери“. Спряха на паркинга на един снекбар, на по-малко от петстотин метра от магистралата. В далечината минаваха големи товарни камиони и ръмжаха с дизеловите си двигатели. Джоуел ги погледна и се заслуша в ръмженето. После отново вдигна поглед към небето и видя луната, във втора четвърт.

— Бързаме ли? — обърна се към Сайзмор, докато влизаха в снекбара.

— Движим се по разписание.

Седнаха на една маса до прозореца, като Джоуел гледаше навън. Той си поръча пържени филийки и плодове. Страхуваше се да яде нещо по-тежко, защото тялото му беше твърде привикнало към боклуците, с които преживяваше в затвора. Разговорът не вървеше. Двете момчета от правителството бяха програмирани да не приказват много и бяха напълно неспособни да водят неангажиращ разговор. Не че Джоуел гореше от желание да чуе нещо, което можеха да му кажат.

Опита се да запази сериозното си изражение. По-късно Сайзмор щеше да докладва, че Бакман от време на време хвърлял поглед към вратата и внимателно наблюдавал останалите клиенти в заведението. Не изглеждал изплашен, точно обратното. Когато минало малко време и той се отърсил от първоначалния шок, дори се оживил. Погълнал още една порция филийки и изпил четири чаши кафе без захар.

Малко след четири сутринта колата влезе през портала на военната база „Форт Съмит“, недалеч от Бринкли, щата Тексас. Бакман веднага беше откаран във военната болница, където го прегледаха двама лекари. Като се изключи настинката, кашлицата и признаците за недохранване, не беше чак толкова зле. После го заведоха в един хангар, където се запозна с полковник Гантнър, който незабавно стана най-добрият му приятел. По негови инструкции и с негова помощ Джоуел се преоблече в зелен армейски парашутистки костюм с табелка с името „Херцог“ над десния джоб на якето.

— Така ли ще се казвам? — попита той, като гледаше табелката.

— През следващите четирийсет и осем часа — отвърна Гантнър.

— Какъв чин имам?

— Майор.

— Не е лошо.

В някакъв момент от този кратък разговор Сайзмор от Вашингтон и специален агент Адер се измъкнаха и Джоуел Бакман никога повече не ги видя. На изток вече просветляваше, когато той се изкачи по задната рампа на товарния самолет „C-130“ и Гантнър го отведе на горното ниво, в едно малко спално помещение, където още шестима войници се приготвяха за дългия полет.

— Можеш да легнеш тук — нареди Гантнър и му посочи едно легло почти на нивото на пода.

— Може ли да попитам къде отиваме? — прошепна Джоуел.

— Да, но аз не мога да ти кажа.

— Просто съм любопитен.

— Ще те инструктирам, преди да кацнем.

— И кога ще се случи това?

— След около четиринайсет часа.

Тъй като нямаше никакви прозорци, които да го разсейват, Джоуел се настани на леглото, зави се презглава и захърка още преди самолетът да се отдели от пистата.

Криц поспа няколко часа, после си тръгна към къщи много преди да започне лудницата по встъпването в длъжност на новия президент. Призори двамата със съпругата му потеглиха за Лондон с един от многобройните частни реактивни самолети на новия му работодател. Щеше да прекара две седмици там, а после отново да се върне в мелачката на вашингтонската политическа система, където щеше да влезе в новата роля на лобист, но все в същата стара игра. Идеята никак не му харесваше. В продължение на години беше гледал как сподвижниците на загубилия президент пресичат улицата и започват нова кариера, като извиват ръцете на бившите си колеги и продават душата си на всеки желаещ с достатъчно пари да купи политическото им влияние. Беше му писнало от политиката, но за съжаление не разбираше от нищо друго.