Джон Гришам - Брокерът

Джоуел Бакман тъкмо се опитваше да заспи, когато двама надзиратели с трясък отвориха вратата на килията му и светнаха лампата.

— Директорът те вика — съобщи единият, без да се задълбочава в подробности.

Тримата мълчаливо поеха през замръзналата прерия на Оклахома в един затворнически микробус, като подминаха няколко други блока, в които живееха по-слабо охранявани престъпници, преди да стигнат до административната сграда. Бакман, който междувременно беше окован с белезници, макар че нямаше видима причина за това, беше избутан вътре и нагоре по стълбището към втория етаж, а после и по един дълъг коридор към просторния кабинет на директора, в който светеше и очевидно се случваше нещо важно. Докато вървеше, Бакман забеляза стенен часовник, който показваше почти 11:00 вечерта.

Никога не се беше срещал лично с директора, което съвсем не беше необичайно за този затвор. Директорът имаше множество сериозни причини да не се появява много-много. Нито се притесняваше, че ще изгуби поста си на следващите избори, нито пък изпитваше нужда да мотивира служителите си. В кабинета му имаше и още трима мъже с костюми и сериозен вид, които очевидно водеха разговор от известно време. Макар че пушенето е строго забранено в административни сгради, собственост на американското правителство, се виждаше препълнен пепелник, а под тавана висеше гъст облак от цигарен дим.

Без абсолютно никакви встъпителни думи директорът нареди:

— Седнете, мистър Бакман.

— Приятно ми е да се срещнем — каза Бакман, като не откъсваше поглед от другите трима мъже. — Какво точно правя тук?

— Ще го обсъдим.

— Бихте ли ми свалили белезниците, ако обичате? Обещавам да не убивам никого.

Директорът щракна с пръсти към най-близкия надзирател, който бързо намери необходимия ключ и освободи ръцете на Бакман. После излезе забързано и затръшна вратата зад гърба си, с което неприятно подразни директора, по принцип доста нервен човек.

Той посочи към останалите мъже и ги представи:

— Това е специален агент Адер от ФБР. Мистър Нейб от Министерството на правосъдието. И мистър Сайзмор, също от Вашингтон.

Нито един от тримата не помръдна и на сантиметър към Бакман, който продължаваше да стои прав с крайно объркан вид. Той им кимна, вял опит да спази правилата на приличието. Никой не му отговори.

— Седнете, моля — повтори директорът и Бакман най-сетне се настани на един стол. — Благодаря. Както знаете, мистър Бакман, новият президент на САЩ се кани да встъпи в длъжност. Президентът Морган напуска Белия дом. И точно в момента седи в Овалния кабинет и се бори с нелеката задача да реши дам да ви помилва.

Бакман изведнъж беше обхванат от пристъп на жестока кашлица — донякъде резултат от почти арктическата температура в килията му, донякъде от думата „помилва“.

Мистър Нейб от Министерството на правосъдието му подаде бутилка вода, от която той отпи толкова жадно, че се поля по брадичката, но в крайна сметка успя да потисне кашлицата си.

— Да ме помилва? — измърмори невярващо.

— Напълно, с някои условия.

— Но защо?

— Не знам защо, мистър Бакман, нито пък ми е работа да разбирам какво точно става. Аз само предавам съобщението.

Мистър Сайзмор, който беше представен просто като човек „от Вашингтон“, без да се съобщава нито професията му, нито за коя организация работи, се обади:

— Предлага ви се сделка, мистър Бакман. В замяна на пълното помилване трябва да се съгласите да напуснете страната, никога да не се връщате и да заживеете с нова самоличност на място, където никой никога няма да ви открие.

„Няма проблем“, помисли си Бакман. Той също не искаше никой да го открива.

— Но защо? — измърмори отново.

Трепереше толкова силно, че бутилката в лявата му ръка подскачаше.

Мистър Сайзмор от Вашингтон забеляза това и внимателно огледа Джоуел Бакман — от ниско подстриганата сива коса до скъсаните му маратонки от магазин за един долар, под които беше обул черните чорапи, които раздаваха на затворниците. Не можеше да не си представи как изглеждаше същият човек преди. Сети се за корицата на някакво списание. Там Джоуел Бакман беше сниман от професионален фотограф в идеално скроен черен италиански костюм; с коса, зализана до последното косъмче, той гледаше право към камерата с такова самодоволство, на каквото изобщо е способно човешко същество. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, красивото му лице беше свежо и без бръчки, а тялото му беше натежало около кръста в резултат от многобройните служебни обеди и официални вечери с продължителност от четири часа. Обичаше виното, жените и спортните коли. Притежаваше собствен реактивен самолет, яхта и вила във Вейл, за които с удоволствие разказваше пред списанието. Над главата му с големи черни букви беше заглавието: „Брокерът — това ли е вторият по важност човек във Вашингтон?“