Джон Гришам - Брокерът

Президентът се усмихна в тъмното.

Докато ванът прекосяваше река Потомак по моста „Арлингтън Мемориъл“, Хоби отново напълни картонената чашка на директора на ЦРУ със зелен чай.

— Благодаря ти — каза меко Теди. — Какво ще прави нашето момче утре, след като предаде властта?

— Ще бяга от страната.

— Трябваше да избяга по-рано.

— Планира да прекара един месец на Карибите, да си ближе раните, да се преструва, че светът не го интересува, да се цупи и да чака някой да му обърне внимание.

— А мисис Морган?

— Тя вече замина обратно за Делауер и сигурно играе бридж по цял ден.

— Ще се разделят ли?

— Ако той прояви малко здрав разум. Кой знае?

Теди внимателно отпи от чая си.

— А какво ще правим, ако Морган вземе, че откаже?

— Според мен няма да откаже. Предварителните разговори протекоха добре. Криц, изглежда, е на същото мнение. А в момента той усеща нещата много по-добре от Морган. Криц знае, че никога нямаше да видят как изглежда Овалният кабинет отвътре, ако не беше скандалът с Бакман.

— Ще повторя въпроса. Какво ще правим, ако Морган откаже?

— Нямаме с какво да го притиснем. Може да е идиот, но миналото му е чисто.

От Конститюшън Авеню завиха по Осемнайсета улица и скоро влязоха в Белия дом през източния вход. От тъмното се материализираха няколко мъже с автомати, а миг по-късно агентите на тайните служби с черните си шлифери спряха вана на алеята. Размениха се пароли, чу се пращене на радиостанции и след няколко минути инвалидната количка на Теди беше свалена. Претърсиха я, макар и символично, но не откриха нищо друго в нея, освен един стар, увит в одеяло инвалид.

Арти, този път без бирата си, но отново без да почука, надникна от вратата и съобщи:

— Мейнард пристигна.

— Значи е жив — отбеляза президентът.

— Общо взето.

— Вкарайте го тогава.

Хоби и един служител от охраната на име Приди вкараха инвалидната количка в Овалния кабинет. Президентът и Криц приветстваха гостите си с „добре дошли“ и ги поканиха да се настанят пред камината. За сметка на Мейнард, който отбягваше Белия дом, Приди на практика живееше в него и всяка сутрин докладваше на президента по въпросите на разузнаването.

Докато се настаняваха, Теди набързо огледа помещението, сякаш търсеше скрити микрофони и подслушвателни устройства. Беше почти сигурен, че няма, поне след скандала „Уотъргейт“. Тогава Никсън беше прекарал толкова много жици в Белия дом, че с тях можеше да се захранва с електричество един малък град — но, разбира се, си беше платил за това. От друга страна обаче, самият Теди носеше бръмбар. Внимателно скрито над носещата рама на инвалидната му количка, на броени сантиметри под седалката, работеше едно мощно записващо устройство, което нямаше да пропусне нито дума от разговора през следващия половин час.

Опита се да се усмихне на президента Морган, но всъщност му се искаше да каже: „Ти без никакво съмнение си най-ограниченият политик, когото съм виждал. Единствено в Америка е възможно идиот като теб да се изкачи на самия връх.“

Президентът Морган също се опита да се усмихне на Теди Мейнард. Всъщност му се искаше да каже: „Трябваше да те уволня още преди четири години. Агенцията, която ръководиш, е позор за тази страна.“

Теди: „Бях направо потресен, че все пак спечели в един щат, макар и само със седемнайсет гласа преднина.“

Морган: „Не можеш да откриеш нито един терорист, дори ако е платил да отпечатат адреса му на рекламни билбордове.“

Теди: „Приятен риболов. Сигурен съм, че и пъстървите ще ти кълват толкова, колкото избирателите.“

Морган: „Защо просто не пукна, както ми обещаваха всички?“

Теди: „Президентите идват и си отиват, но аз винаги ще бъда тук.“

Морган: „Всъщност само Криц настояваше да те задържа. На него трябва да благодариш, че не остана без работа. Аз се канех да те изритам още на втората седмица, след като положих клетва.“

— Някой иска ли кафе? — предложи на глас Криц.

— Не — отвърна Теди.

След този отговор Хоби и Приди също отказаха. А тъй като ЦРУ не искаше кафе, президентът Морган се почувства задължен да поиска.

— Да, черно, с две бучки захар.

Криц кимна на секретарката, която чакаше до полуотворената врата. После отново се обърна към останалите и заяви:

— Не разполагаме с много време.

— Дойдох да поговорим за Джоуел Бакман — побърза да каже Теди.

— Да, затова дойде наистина — рече президентът.

— Както знаете — продължи Теди, като почти не му обърна внимание, — мистър Бакман влезе в затвора, без да каже и дума. Но продължава да крие някои тайни, които, честно казано, са заплаха за националната сигурност.