Джон Гришам - Брокерът

— Така ще стане още по-страшно.

— Всъщност пресата не ме интересува особено — заяви Морган.

„Тогава защо изобщо попита?“ — възрази наум Криц.

— Могат ли да проследят парите? — попита президентът и отново се извърна към прозореца.

— Не.

Президентът повдигна дясната си ръка и започна да се почесва по врата. Винаги правеше така, когато предстоеше да вземе някое трудно решение. Десет минути преди онзи ужасен миг, когато едва не изпрати ядрените ракети към Северна Корея, беше разчесал кожата на врата си до кръв и беше изцапал яката на бялата си риза.

— Отговорът ми е „не“ — заяви той накрая. — Петнайсет е прекалено.

Някой отвори вратата, без да почука, и в кабинета нахълта Арти Морган, синът на президента, като държеше бутилка „Хайнекен“ в едната си ръка и някакви документи в другата. Беше облечен с протрити джинси и маратонки на босо.

— Обадиха се от ЦРУ — оповести той небрежно. — Мейнард идва насам.

После хвърли папките на бюрото и излезе от стаята, като затръшна вратата.

Криц си помисли, че Арти щеше да прибере петте милиона долара, без дори да се замисли, независимо на колко години е било момичето. За Арти петнайсет със сигурност не беше прекалено. Може би щяха да победят в Канзас, ако не бяха спипали Арти в една мотелска стая в Топика в компанията на три мажоретки, най-голямата от които беше на седемнайсет. Щатският прокурор най-сетне беше оттеглил обвиненията — два дни след изборния ден, — след като всяко от момичетата подписа декларация, в която твърдеше, че не е правила секс с Арти. Но всъщност тъкмо дотам щеше да се стигне, а вероятно и до всякакви неописуеми действия, ако броени секунди преди същинското деяние една от майките не беше нахълтала в мотелската стая и не беше предотвратила оргията.

Президентът се отпусна във въртящия се стол с кожена тапицерия зад бюрото си и се престори, че разглежда документите.

— Какво става с Бакман? — попита накрая той.

За осемнайсет години като директор на ЦРУ Теди Мейнард беше ходил в Белия дом по-малко от десет пъти. Нито веднъж не беше ходил там за вечеря (винаги отказваше подобни покани, като се оправдаваше със здравословното си състояние) и нито веднъж не беше отишъл, за да поднесе почитанията си на някой гостуващ държавен глава (защото изобщо не му пукаше за тях). Когато все още можеше да ходи, от време на време се отбиваше, за да поговори с който там е президент в момента или поне с човека, вземащ решенията вместо него. Но сега, когато беше в инвалидна количка, контактите му с Белия дом се ограничаваха до телефонни разговори. Историята помнеше и два случая, в които съответният вицепрезидент беше ходил специално до управлението на ЦРУ в Лангли, за да се срещне с мистър Мейнард.

Животът в инвалидна количка имаше едно-единствено преимущество: човек винаги разполагаше със страхотно извинение да ходи — или да не ходи — където си ще, по дяволите. Все пак никой не би посмял да насилва един стар инвалид.

След близо петдесет години в разузнаването мистър Мейнард най-сетне беше постигнал мечтата на всеки шпионин — да гледа право зад себе си, докато отива някъде. Пътуваше в бял ван без обозначителни знаци, с бронирани стъкла, оловни стени и двама тежковъоръжени охранители, които седяха зад шофьора (впрочем също тежковъоръжен). Когато отиваше някъде, фиксираха инвалидната му количка за пода на микробуса със специални скоби, обратно на посоката на движението, и Теди можеше да наблюдава колите, а хората в тях да не го виждат. На известно разстояние винаги ги следваха още два вана, така че всеки глупашки опит някой да се доближи до директора на ЦРУ щеше да завърши с провал. Не че се очакваха такива опити. По-голямата част от света отдавна смяташе, че Теди Мейнард или е умрял, или тихо изживява последните си дни в някой строго охраняван старчески дом за шпиони.

Теди точно това искаше.

Беше увит в дебело сиво одеяло, а до него седеше Хоби, верният му помощник. Докато ванът се носеше по околовръстното с постоянна скорост от 100 км/ч., Теди отпиваше от зеления чай, който Хоби му беше налял от един термос, и наблюдаваше колите зад тях. Помощникът му се беше настанил на кожено столче, монтирано специално за тази цел.

Между две глътки чай Теди попита:

— Къде се намира Бакман в момента?

— В килията си — отвърна Хоби.

— А нашите хора говорят с директора на затвора, така ли?

— Чакат в кабинета му.

Теди отново отпи от картонената чашка, която държеше внимателно. Ръцете му бяха крехки и нашарени със сини вени, а кожата им беше млечнобяла, сякаш вече бяха умрели и търпеливо изчакваха и останалата част от тялото да ги последва.