Джон Гришам - Брокерът

Криц седеше в голямо кожено кресло и стискаше бележник със списък от стотина задачи, коя от коя по-неотложни. Не откъсваше поглед от своя президент, който бавно минаваше от един прозорец на друг, взираше се навън в мрака и си представяше как би протекло управлението му в един друг свят. Изглеждаше потиснат и унизен. Беше на петдесет и осем години, а животът му бе изгубил смисъл, кариерата му бе претърпяла катастрофа и бракът му се разпадаше. Мисис Морган се беше върнала в родния си Уилмингтън и открито се подиграваше с идеята да заживеят в дървена вила в Аляска. Криц също хранеше някои тайни съмнения, че приятелят му е в състояние да се занимава само с лов и риболов до края на живота си, но, от друга страна, шансът човек да се отдалечи на 3200 км от мисис Морган наистина изглеждаше много примамлив. На изборите може би все пак щяха да се справят в Небраска, ако твърде аристократичната Първа дама не беше нарекла местния футболен отбор „Бързаците“.

Бързаците от Небраска!

Само ден след това изказване рейтингът на Морган пропадна толкова дълбоко както в Небраска, така и в Оклахома, че той така и не успя да си възвърне позициите.

В Тексас пък Първата дама опита някакво чили, току-що получило награда на местен кулинарен конкурс, и започна да повръща още на място. Малко преди да успеят да я откарат в болницата, един микрофон все пак успя да улови вече историческите й думи: „Не е за вярване, че тия диваци умират да се тъпчат с подобна отвратителна гадост.“

Щатът Небраска носеше пет избирателни гласа. Тексас, от друга страна, имаше трийсет и четири. Обидата срещу местния футболен отбор не беше чак толкова страшна. Но нито един кандидат за президентския пост не беше в състояние да спечели в Тексас след подобно описание на гордостта на местната кухня.

Каква предизборна кампания само! Криц се изкушаваше да напише киша за нея. Някой трябваше да разкаже на идните поколения историята на тази катастрофа.

Съвместната им работа, започнала преди почти четирийсет години, отиваше към своя край. Криц вече беше приел предложението на голяма частна компания, която работеше по договори с Министерството на отбраната и където щеше да получава 200000 долара годишно, а освен това беше готов да изнася лекции навсякъде, където бяха толкова отчаяни, че да му плащат по 50000 за всяка. След като беше посветил целия си живот в служба на обществото, изведнъж се беше оказал без пукната пара на стари години и трябваше бързо да направи нещо по въпроса.

Самият президент беше продал красивата си стара къща в Джорджтаун с огромна печалба. След това си беше купил малко ранчо в Аляска, където хората очевидно му се радваха. Планираше да прекара остатъка от живота си там, като ходи на лов и риболов, може би щеше да напише и някакви мемоари. С каквото и да се захванеше в Аляска, то със сигурност нямаше да има нищо общо както с политиката, така и с Вашингтон. Не можеше да влезе в ролята на стария държавник, любимия гост на всяко тържество, мъдрия глас на опита. Не му се полагаха прощални турнета в различните щати, речи на разни политически конгреси и почетни титли по политически науки. Нямаше да нарекат нито една държавна библиотека на негово име. Хората бяха изразили мнението си ясно и оглушително. Щом толкова много не го искаха, нямаше да им се натрапва.

— Трябва да решим нещо за Кучинело — обади се Криц.

Президентът продължаваше да стои до прозореца и да гледа навън в тъмното, като си спомняше за Делауер.

— За кого? — попита.

— За Фиги Кучинело, филмовия режисьор, който беше обвинен, че е правил секс с някаква млада актриса.

— Колко млада?

— На петнайсет, мисля.

— Била е твърде млада.

— Да, така е. Режисьорът избяга в Аржентина и живее там от десет години. Но сега го е обхванала носталгия и му се иска да се върне и отново да започне да снима ужасните си филми. Твърди, че не може да устои, когато изкуството го зове обратно у дома.

— Очевидно не може да устои и на малките момичета.

— И на тях също.

— Ако беше на седемнайсет, щях да го пусна. Но петнайсет ми е прекалено.

— Предлага до пет милиона долара.

Президентът се обърна и погледна Криц.

— Предлага пет милиона долара за помилване?

— Да, и няма никакво време. Парите трябва да се преведат от банкова сметка в Швейцария. А там е три часът сутринта.

— И къде ще отидат парите?

— Имаме офшорни сметки. Няма да е трудно.

— Ами ако пресата научи?

— Ще стане страшно.

— И без това е страшно.