Джон Гришам - Брокерът

— Не можете да го убиете — възрази Криц.

— Нямаме право да елиминираме американски граждани, мистър Криц. Законът ни го забранява. Предпочитаме някой друг да го направи вместо нас.

— Не ви разбирам — обади се президентът.

— Ето какъв е планът. Ако помилвате мистър Бакман и ако той приеме това помилване, ще го изведем от страната за броени часове. Той ще трябва да се съгласи да прекара остатъка от живота си в анонимност. Не би трябвало да има нищо против, защото доста хора искат главата му и той много добре го знае. Ще го прехвърлим в друга държава, най-вероятно някъде в Европа, където ще ни бъде по-лесно да го наблюдаваме. Ще му дадем нова самоличност. Ще заживее като свободен човек и с времето хората ще забравят за Джоуел Бакман.

— Но това не е краят на приказката — предположи Криц.

— Не. Ще почакаме, може би година или повече, после ще пуснем слуха за него на подходящите места. Оттам ще открият мистър Бакман и ще го убият, а когато това стане, много от нашите въпроси ще получат своя отговор.

Настъпи дълга пауза, през която Теди погледна първо към Криц, а после към президента. Когато се увери, че и двамата са напълно объркани, той продължи:

— Планът ни всъщност е много прост, господа. Да видим кой ще го убие.

— Значи ще гледате как го убиват? — попита Криц.

— Много внимателно.

— Кой би искал да го направи? — попита президентът.

Теди отново сключи пръстите на бледите си ръце и се отдръпна леко назад в инвалидната количка, после погледна събеседниците си отвисоко, сякаш беше строг учител и изнасяше лекция на третокласници.

— Може би руснаците или китайците, а може би израелците. Нищо чудно да има и други.

Естествено, че имаше и други, но никой не очакваше Теди да разкаже всичко, което знае. Той никога не разкриваше цялата си информация и никога нямаше да го направи, независимо кой беше президентът в момента и колко време му оставаше в Овалния кабинет. Президентите идваха и си отиваха. Някои оставаха четири години, други осем. Някои си падаха по разузнаването, други се интересуваха само от рейтинга си. Морган беше рядко неспособен по отношение на външната политика и сега, когато му оставаха само няколко часа на власт, Теди в никакъв случай нямаше да му разкаже повече от абсолютно необходимото, за да получи исканото помилване.

— Бакман ще приеме ли такава сделка? — попита Криц.

— Може и да не приеме — отвърна Теди. — Но все пак от шест години живее в единична килия. А това означава по двайсет и три часа на денонощие в миниатюрно помещение без прозорци. По един час на ден в двора. Баня три пъти в седмицата. Лоша храна. Казват, че е отслабнал с двайсет и пет килограма. Общо взето, не му се отразява много добре.

Преди два месеца, веднага след изборната катастрофа, когато Теди Мейнард беше започнал да планира операцията с помилването, той беше използвал една от многобройните си връзки, за да утежни положението на Бакман в затвора. Температурата в килията му беше свалена с десет градуса и от един месец насам той беше развил ужасна кашлица. Храната му, която и преди това беше по-скоро безвкусна, вече минаваше по два пъти през пасатора и се сервираше студена. Тоалетното казанче не работеше през половината от времето. Надзирателите го будеха през нощта, когато си поискат. Беше му отнето правото на телефонни разговори. Юридическата библиотека, която дотогава му разрешаваха да използва два пъти в седмицата, изведнъж се оказа забранена за него. Бакман, който беше адвокат, много добре знаеше правата си и заплашваше както самия затвор, така и правителството с всевъзможни процеси, но досега не беше завел нито едно дело. Престоят в затвора започваше да го измъчва. Вече настояваше за сънотворни лекарства и антидепресанти.

— Значи искаш да помилвам Джоуел Бакман, за да ти дам възможност да уредиш да го убият? — попита остро президентът.

— Да — отвърна безизразно Теди. — Но няма да се налага да уреждам нищо.

— И въпреки това той ще бъде убит?

— Да.

— И убийството му ще бъде в интерес на националната сигурност на САЩ?

— Твърдо съм убеден.

Крилото за строго охранявани престъпници във федералния затвор „Ръдли“ се състоеше от четирийсет еднакви килии — четири на четири метра без прозорци, без решетки, с гол бетонен под, боядисан в зелено, панелни стени и врата от една-единствена солидна метална плоча с тесен процеп на нивото на пода, през който подаваха подносите с храната, и миниатюрна шпионка без капак, през която надзирателите от време на време го проверяваха. В крилото бяха настанени правителствени информатори, доносници от наркомрежата, разкаяли се мафиоти и неколцина шпиони — все хора, които трябваше да бъдат държани зад решетките в интерес на тяхната собствена безопасност, защото навсякъде другаде щяха да попаднат на лица и организации, които с удоволствие биха им прерязали гърлото. Повечето от общо четирийсетте затворници, които излежаваха присъдите си в „Ръдли“, сами бяха пожелали да ги настанят в строго охраняваното крило.