Джон Гришам - Брокерът

Списанието беше в куфарчето на мистър Сайзмор заедно с една дебела папка с други документи за Джоуел Бакман. Беше ги прелистил по време на полета от Вашингтон до Тълса.

Според статията в списанието годишният приход на брокера по онова време беше повече от десет милиона долара, макар че читателят не можеше да бъде напълно сигурен поради лукавия начин, по който Бакман го беше съобщил на журналистите. В юридическата фирма, която беше основал, работеха двеста адвокати, което не беше толкова много за Вашингтон, но все пак без съмнение беше най-влиятелната в политическите кръгове. В крайна сметка цялата организация беше машина за лобиране, а не истинска кантора, където истински адвокати да упражняват професията си. Беше по-скоро като политически публичен дом за богати корпорации и чуждестранни правителства.

„От колкото по-високо падаш, толкова повече боли“, помисли си Сайзмор, докато гледаше как подскача бутилката в ръката на Бакман.

— Не разбирам — успя да прошепне бившият лобист.

— Нямаме време за по-подробно обяснение — прекъсна го мистър Сайзмор. — Сделката трябва да бъде сключена веднага, мистър Бакман. За съжаление не разполагате с никакво време, за да обмислите условията. Налага се бързо решение. Да или не. Искате ли да останете тук, или предпочитате да живеете под чуждо име на другия край на света?

— Къде точно?

— Все още не знаем, но ще го измислим.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Само вие можете да отговорите на този въпрос, мистър Бакман.

Брокерът обмисли този отговор и започна да трепери още по-силно.

— Кога трябва да тръгна? — попита бавно.

Гласът му започваше да си възвръща силата, но отново го заплашваше яростен пристъп на кашлица.

— Веднага — отвърна мистър Сайзмор.

Беше поел водещата роля в тази среща, а на директора на затвора и представителите на ФБР и Министерството на правосъдието беше оставена ролята на обикновени зрители.

— Тоест още тази вечер?

— Дори няма да се връщате в килията си.

— Жалко — каза Бакман и събеседниците му неволно се усмихнаха.

— Пред вратата на килията ви чака един надзирател — обясни директорът. — Ще вземе каквото поискате оттам, за да ви го донесат.

— Пред вратата на килията ми винаги има надзирател — сопна се Бакман. — Ако точно в момента е онзи неприятен гърчав садист Слоун, кажете му да вземе бръснарските ми ножчета и да си пререже вените.

Четиримата мъже в стаята преглътнаха с усилие и зачакаха думите сами да напуснат помещението през вентилационната шахта. Вместо това те сякаш прерязаха задимения въздух и няколко пъти отекнаха в стените.

Мистър Сайзмор се прокашля, намести се на стола и каза:

— В Овалния кабинет очакват решението ви, мистър Бакман. Приемате ли сделката?

— Президентът ме чака лично, нали?

— Може и така да се каже.

— Той ми го дължи. Все пак аз го вкарах там.

— Това не е най-подходящият момент да обсъждаме подобни теми, мистър Бакман — каза меко Сайзмор.

— Ще ми върне ли услугата?

— Не съм наясно с мислите на президента.

— Наистина ли смятате, че той е в състояние да извършва мисловна дейност?

— Нека просто да му се обадим и да му кажем, че отговорът ви е „не“.

— Почакайте.

Бакман допи водата в бутилката и поиска още една. После избърса устата си с ръкав и попита:

— Това е нещо като програма за защита на свидетелите, нали така?

— Не е официална държавна програма, мистър Бакман. Но от време на време се оказва наложително да скрием някои хора.

— Колко често ви се случва да загубите някого от тях?

— Не много често.

— Не много често ли? Значи няма гаранция, че ще бъда в безопасност?

— Никога няма гаранция. Но имате добри шансове.

Бакман отново се обърна към директора.

— Колко години ми остават тук, Лестър?

Лестър подскочи, когато отново го включиха в разговора по този начин. Никой никога не го наричаше с първото му име, защото го мразеше и избягваше да го използва. На табелката на бюрото му пишеше „Л. Хауард Кас“.

— Четиринайсет години — отвърна рязко. — И можеш да ме наричаш „господин директоре“ или „мистър Кас“.

— Мистър Кас си у вас — каза Бакман. — Не вярвам тук да изкарам повече от три години. Лошата храна, измръзването и липсата на медицински грижи ще ме довършат. Да ви кажа, момчета, нашият Лестър хич не глези затворниците.

— Какво стана с решението ви? — напомни мистър Сайзмор.

— Естествено, че приемам — отвърна Бакман. — Човек трябва да е пълен глупак, за да откаже.