Джон Гришам - Брокерът

Щеше да произнася речи тук-там, може би да напише някоя книга и да се повърти наоколо още няколко години, като се надява, че някой ще си спомни за него. Но Криц знаеше колко бързо се забравят във Вашингтон хората, които някога са били силните на деня.

Президентът Морган и директорът на ЦРУ Мейнард се бяха споразумели да не разгласяват историята с Бакман в продължение на двайсет и четири часа, докато не мине церемонията по предаването на властта. На Морган, така или иначе, му беше все едно; по това време вече щеше да бъде на Барбадос. Криц, от друга страна, не се чувстваше обвързан от тази уговорка, особено с човек като Теди Мейнард. След обилна вечеря в Лондон, полята с много вино, някъде около два часа сутринта той се обади на един политически кореспондент на Си Би Ес, който отразяваше събитията в Белия дом, и му прошепна основните детайли около помилването на Бакман. Както и предполагаше, Си Би Ес пусна слуха в първото си сутрешно новинарско предаване, така че още в осем сутринта всички във Вашингтон го научиха.

Джоуел Бакман беше напълно и безусловно помилван в последния момент!

Не се съобщаваха подробности за освобождаването му. Последното му известно местонахождение беше строго охраняваният затвор в Оклахома.

В един град, който беше белязан от непрестанна политическа нервност, новината за помилването на Бакман почти успя да измести новината за новия президент на САЩ и първия му работен ден.

Фалиралата адвокатска фирма „Прат и Болинг“ сега се намираше на Масачусетс Авеню, на четири пресечки северно от Дюпон Съркъл. Мястото не беше лошо, но далеч не беше толкова тузарско, колкото предишният й адрес на Ню Йорк Авеню. Преди няколко години, когато Джоуел Бакман управляваше фирмата — и тя все още се казваше „Бакман, Прат и Болинг“, — той настояваше да плащат най-високия възможен наем в града, за да не се лишава от удоволствието да застава до огромните прозорци в огромния си кабинет на осмия етаж и да гледа отвисоко към Белия дом.

Сега обаче Белият дом не се виждаше никакъв. Нямаше огромни кабинети и величествени гледки. Дори самата сграда беше на три етажа вместо на осем. А фирмата се беше свила от двеста високоплатени адвокати до трийсетина, които се бореха да свързват двата края. Първият фалит — който в кантората наричаха „Бакман Първи“ — беше предизвикал съсипващи съкращения, но при него партньорите по някакъв чудодеен начин бяха успели да отърват решетките. „Бакман Втори“, от друга страна, беше предизвикан от тригодишно яростно съдебно преследване между самите оцелели от първия срив. Конкурентите на фирмата обичаха да казват, че в „Прат и Болинг“ са изгубили повече време да се съдят помежду си, отколкото да съдят хората, за които им плащат клиентите им.

Точно тази сутрин обаче конкурентите им мрачно мълчаха. Джоуел Бакман беше на свобода. Бяха пуснали брокера. Дали щеше отново да излезе на сцената? Да се върне във Вашингтон? Дали всичко това беше истина? Невъзможно.

Към този момент Ким Болинг беше затворен в клиника за лечение на алкохолици, а оттам щяха да го изпратят право в частна психиатрична болница за неограничено време. Невероятното напрежение от последните шест години го беше докарало до състояние, от което нямаше връщане назад. Така задачата да се справи с последния кошмар на Джоуел Бакман попадаше в доста обширния скут на Карл Прат.

Именно Прат беше произнесъл онова съдбовно „Да“ преди двайсет и две години, когато Бакман му беше предложил двете им малки кантори да сключат брак. Именно Прат се беше мъчил да чисти след Бакман в продължение на цели шестнайсет години, докато фирмата се разрастваше неудържимо, хонорарите прииждаха на вълни, а границите на етиката се разминаха дотам, че вече изобщо не се виждаха. Именно Прат се беше борил със собствения си партньор през всяка една работна седмица от съвместната им дейност, но в крайна сметка също се беше насладил на плодовете на гигантския успех.

И същият този Прат се беше разминал на косъм с федералното съдебно преследване, преди Джоуел Бакман героично да поеме цялата вина върху себе си. Извънсъдебното споразумение за помилването на Бакман, което сваляше вината от останалите партньори във фирмата, включваше и глоба от десет милиона долара и по този начин беше довело право до фалит — „Бакман Първи“.

Но Прат почти всеки ден си напомняше, че фалитът все пак е по-добър вариант от затвора. И в ранните часове на тази напрегната сутрин той крачеше из спартанския си кабинет, като си мърмореше сам и отчаяно се опитваше да си внуши, че новината просто не е вярна. После застана до малкия прозорец, загледа се в сивата тухлена сграда отсреща и се запита как е станало. Как така един фалирал и пропаднал юрист и лобист с отнети адвокатски права е успял да убеди един некадърен президент да го помилва в последния миг от мандата си?