Джон Гришам - Брокерът

От румсървиса донесоха късен обяд, състоящ се от супи и салати. Седнаха на масата заедно, като семейство, което беше първият подобен обяд на Джоуел от много, много години насам. Той ядеше само с една ръка, защото другата беше заета да придържа Кари на коляното му, което не спря да я подрусва.

Джоуел ги предупреди за утрешната статия във „Уошингтън Поуст“ и им обясни защо е направил така, че да я отпечатат. За него беше важно отново да го видят във Вашингтон, при това по възможно най-очебиен начин. Така щеше да си спечели малко време и да заблуди всички, които може би продължаваха да го издирват. Щеше да предизвика фурор, за който да се говори дълго след като изчезне от града.

Лиза държеше да разбере доколко Джоуел е в опасност и той трябваше да признае, че не е съвсем наясно. Щеше да се покрие и да пътува известно време, като си отваря очите на четири. През последните два месеца беше научил много в това отношение.

— След няколко седмици ще се върна — обеща. — И от време на време ще се отбивам. Надявам се, че след няколко години нещата ще утихнат.

— Къде отиваш сега? — попита Нийл.

— Ще хвана влак до Филаделфия, а оттам — самолет до Оукланд. Искам да видя мама. Ще бъде много мило, ако и вие й пуснете някоя картичка. Няма да бързам, но в крайна сметка ще отида някъде в Европа.

— Кой паспорт ще използваш?

— Нито един от двата, които ми дадоха днес.

— Моля?!

— Не смятам да позволя на ЦРУ да ме следи. Никога няма да ги използвам, освен ако наистина не се наложи.

— А как ще пътуваш?

— Имам и друг паспорт. Една приятелка ми го даде назаем.

Нийл го изгледа подозрително, сякаш знаеше какво означава за баща му думата „приятелка“. Лиза обаче пропусна този момент, а малката Кари пък избра точно него, за да се наака. Джоуел бързо я върна в ръцете на майка й.

Докато Лиза беше в банята, за да смени памперса на детето, Джоуел сниши глас и заговори бързо:

— Още три неща. Първо, плати на някоя охранителна фирма да провери за микрофони къщата ти, офиса и колите. Ще се изненадаш от резултатите. Ще ти излезе около десет бона, но няма да се мине без това. Второ, много ми се иска да намериш някой дом за стари хора наблизо. Майка ми, твоята баба, си седи сама в Оукланд и никой не й ходи на гости. Добрите старчески домове струват три-четири хиляди долара на месец.

— Предполагам, че имаш толкова пари?

— Това беше трето. Да, имам пари. Те са в една сметка тук, в „Мериланд Тръст“. Ти си записан като съсобственик на сметката. Изтегли двайсет и пет хиляди, за да си покриеш разходите дотук, и разполагай с останалите както намериш за добре.

— Не ми трябват толкова много.

— Ами тогава похарчи колкото искаш. Отпусни се. Заведи малката в Дисниленд.

— Как ще поддържаме връзка?

— Засега по електронната поща на Дядо Коледа. Нали знаеш, че вече съм истински хакер.

— В безопасност ли си, татко?

— Най-лошото мина.

Лиза се върна с Кари, която пак искаше да седне на коляното на дядо си. Той продължи да я подрусва, докато кракът му не изтръпна.

Бащата и синът влязоха заедно във фоайето на Юниън Стейшън, а Лиза и Кари останаха в колата. Тълпата отново накара Джоуел да се стегне вътрешно; щеше да му бъде трудно да се пребори със старите си навици. Дърпаше след себе си малка чанта на колелца, в която беше събрал всичко, което притежаваше на този свят.

Купи си билет за Филаделфия и докато бавно вървяха към перона, Нийл каза:

— Наистина искам да знам къде отиваш.

Джоуел спря и го погледна, преди да отговори:

— Връщам се в Болоня.

— Където живее твоята приятелка, нали?

— Да.

— Близка приятелка?

— О, да.

— Защо ли не съм изненадан?

— Не мога иначе, синко. Жените винаги са били слабото ми място.

— Италианка ли е?

— О, да. Забележителна жена.

— Ти казваш така за всички жени.

— Тази ми спаси живота.

— Тя знае ли, че ще се върнеш?

— Мисля, че да.

— Моля те да внимаваш, татко.

— Ще се видим след един-два месеца.

После двамата се прегърнаха и се сбогуваха.

Разбирам от право, но в никакъв случай не съм специалист по разузнавателни спътници и шпионаж. Високотехнологичните играчки днес ме ужасяват дори повече, отколкото преди година. (Пиша книгите си на един домашен компютър, който е на тринайсет години. Почне ли да ми прави номера, което се случва все по-често, аз буквално затаявам дъх. Когато най-сетне се предаде и издъхне, това вероятно ще означава край и за моята кариера като писател.)