Джон Гришам - Брокерът

— Клиентите ми бяха умни и добри момчета. Просто проявиха алчност. Както и някои други хора.

На вратата се почука. Беше Нийл. Той подаде плика на Джоуел, който от своя страна извади дисковете и ги предаде на Роланд.

— Благодаря — каза майорът. — Прояви голям кураж.

— Повече кураж, отколкото здрав разум, но какво да се прави.

Размяната приключи. Нямаше какво повече да си кажат. Роланд тръгна към вратата. Хвана дръжката, после се сети за още нещо и се обърна.

— Трябва да знаеш нещо — каза той сериозно. — В ЦРУ са почти сигурни, че днес следобед в Ню Йорк е кацнал Сами Тин. С полет от Милано.

— Благодаря за информацията — отвърна Джоуел.

Когато Роланд излезе от хотелската стая с плика, той се излегна на леглото и затвори очи. Нийл намери две бири в минибара и се стовари на стола до леглото. Изчака няколко минути, като опиваше от бирата си, и накрая попита:

— Татко? Кой е този Сами Тин?

— Не ти трябва да знаеш.

— А, не. Трябва да знам всичко. И ти веднага ще ми разкажеш.

В шест вечерта колата на майката на Лиза спря пред един фризьорски салон на Уисконсин Авеню в Джорджтаун. Джоуел слезе от колата и се сбогува. И благодари. Синът му бързо се отдалечи по улицата, защото бързаше да се прибере у дома.

Нийл се беше обадил по телефона преди няколко часа, за да си уговори час, като беше подкупил момичето, което записваше клиентите, с обещанието за 500 долара в брой. Чакаше го една солидна дама на име Морийн, която не беше особено въодушевена, че ще работи толкова късно, но, от друга страна, нямаше търпение да види кой е този глупак, който ще плати толкова пари за едно бързо боядисване.

Джоуел плати предварително, благодари както на момичето на рецепцията, така и на Морийн за готовността да му услужат и седна пред едно огледало.

— Искате ли да я измием? — попита Морийн.

— Не. Нека да побързаме.

Тя зарови пръсти в косата му и попита:

— Кой ви е боядисал така?

— Една италианка.

— Какъв цвят искате?

— Сиво, чисто сиво.

— Естествено сиво?

— Не, повече от естествено. Нека да я направим почти бяла.

Фризьорката подигравателно завъртя очи към момичето на рецепцията. Всякакви ги има.

После Морийн се зае за работа. Момичето си тръгна, като заключи предната врата. Няколко минути след началото на боядисването Джоуел попита:

— Утре на работа ли сте?

— Не, утре почивам. Защо?

— Защото трябва да дойда към обяд за още едно боядисване. Утре ще бъда в настроение за нещо по-тъмно, за да скрия сивото, което правите в момента.

Ръцете и спряха.

— Вие наред ли сте?

— Чакайте ме тук утре на обяд и ще ви платя хиляда долара в брой.

— Добре. Не искате ли да дойдете и вдругиден?

— Мисля, че когато скрием сивото, ще се успокоя.

В късния следобед, когато му се обадиха, Дан Сандбърг висеше безцелно на бюрото си в редакцията на „Уошингтън Поуст“. Господинът от другата страна на линията се представи като Джоуел Бакман и заяви, че трябва да поговорят. На дисплея на телефона на Сандбърг се изписваше непознат номер.

— Истинският Джоуел Бакман ли? — попита Сандбърг, докато трескаво приготвяше лаптопа си.

— Поне аз не познавам друг.

— Много се радвам да се запознаем. Последния път, когато те видях, ти беше в съда и се признаваше за виновен в най-различни ужасни неща.

— Които до едно бяха заличени от помилването на президента.

— Мислех, че са те скрили някъде на другия край на света.

— Така беше, но Европа ми писна. Липсваше ми моята територия. Върнах се и пак влизам в бизнеса.

— В кой бизнес?

— В моя бизнес, разбира се. Точно за това исках да поговорим.

— За мен ще бъде чест. Но ще трябва да ти задам и няколко въпроса за помилването. Тук се носят какви ли не слухове.

— Първо ще отметнем това, мистър Сандбърг. Утре сутрин в девет?

— На всяка цена. Къде ще се срещнем?

— Ще отседна в президентския апартамент на хотел „Хей-Адамс“. Ако искаш, доведи фотограф. Брокерът се завръща.

Сандбърг затвори телефона и веднага се обади на Ръсти Лоуъл, най-надеждния си информатор в ЦРУ. Лоуъл беше излязъл и както обикновено никой нямаше представа къде е отишъл. Той опита и с един друг информатор в Лангли, но отново удари на камък.

Уитакър седеше в първа класа на самолета на „Алиталия“ от Милано за летище „Дълес“ във Вашингтон. В първа класа алкохолът беше безплатен и се сервираше без ограничения, така че Уитакър правеше всичко възможно, за да се натряска. Обаждането от Хулия Хавиер наистина му дойде като гръм от ясно небе. Първият й подчертано вежлив въпрос беше: