Джон Гришам - Брокерът

— Някой при вас да е виждал Марко, Уитакър?

— Не, но продължаваме да го търсим.

— Смяташ ли, че ще го намерите?

— Да, напълно съм убеден, че ще се появи.

— Директорката е доста притеснена, Уитакър. Иска на всяка цена да разбере дали ще откриете Марко.

— Кажи й, че ще го открием!

— И къде точно го търсите, Уитакър?

— Навсякъде между Милано и Цюрих.

— Ами губите си времето, Уитакър, защото старият Марко изскочи тук, във Вашингтон. Този следобед имаше делова среща в Пентагона. Изплъзна ти се като змиорка, Уитакър, и направи всички ни на глупаци.

— Какво?!

— Прибирай се, Уитакър. Бързо.

Двайсет и пет реда седалки по-назад в самолета, в туристическа класа, седеше Луиджи и търкаше коляно в едно дванайсетгодишно момиче, което слушаше най-вулгарния рап, който беше чувал в живота си. Той също вече беше на четвъртото питие. Тук алкохолът не беше безплатен, но на него не му пукаше колко ще струва.

Защото знаеше, че Уитакър седи в първа класа и си води бележки как точно да прехвърли цялата вина върху него. Всъщност и той трябваше да се заеме с тази задача, но засега просто му се пиеше. Следващата седмица във Вашингтон нямаше да бъде от най-приятните.

В 18:02 вечерта източно американско време от Тел Авив се получи нареждане операцията по убийството на Бакман да бъде спряна. Изтеглете се. Мисията се отменя. Опаковайте си багажа и се прибирайте, този път няма да има труп.

Агентите посрещнаха с облекчение тази новина. Бяха обучени да действат потайно, да си вършат работата и да изчезват, без да оставят следи, улики или свидетели. Болоня беше много по-подходяща за това от оживените тротоари на Вашингтон, окръг Колумбия.

Един час по-късно Джоуел напусна хотел „Мариот“ и с наслада се разходи в хладната вечер. Въпреки всичко избра по-оживените улици и не изгуби нито минута. Вашингтон не беше Болоня. Градът се променяше драстично след края на работното време. След като служителите от центъра тръгнеха към домовете си в предградията и движението по улиците утихнеше, за него нещата ставаха опасни.

Служителят на рецепцията в хотел „Хей-Адамс“ предпочиташе кредитни карти, нещо от пластмаса, което да не му разваля счетоводството. Рядко се случваше някой клиент да настоява да плати в брой, но специално този клиент не приемаше отказ. Резервацията беше потвърдена и рецепционистът намери сили да се усмихне, докато подаваше ключа на мистър Феро и го поздравяваше с „добре дошъл“.

— Имате ли багаж, сър?

— Не.

С това краткият им разговор приключи.

Мистър Феро пое към асансьорите, като носеше единствено едно евтино куфарче от черна кожа.

Президентският апартамент в хотел „Хей-Адамс“ беше на осмия етаж и имаше три големи прозореца, които гледаха към Ейч Стрийт, Лафайет Парк зад нея и Белия дом отвъд парка. Имаше спалня с двойно легло, баня от мрамор и месинг и хол с антикварни мебели, малко демодиран телевизор, телефон и факс апарат, който изглеждаше почти неизползван. Всичко това струваше 3000 долара на вечер, но брокерът не се интересуваше от цени.

Когато Сандбърг почука на вратата в девет сутринта, му се наложи да почака само една секунда, преди Бакман да я отвори със замах и да го приветства бодро с „Добро утро, Дан!“ Брокерът сграбчи дясната му ръка и енергично я разтърси, след което го покани в апартамента.

— Радвам се, че дойде — заяви. — Искаш ли кафе?

— Да, ако обичаш, черно.

Сандбърг остави чантата си на един стол и загледа Бакман, който му наливаше кафе от сребърна кана. Беше много по-слаб, косата му беше по-къса и почти бяла, а лицето му изглеждаше изпито. Приличаше на Бакман от скамейката на обвиняемия, но не много.

— Настанявай се — каза той. — Поръчах закуска. Трябва да я донесат всеки момент.

Бакман внимателно постави две чаши кафе с чинийки на масичката пред канапето и каза:

— Искаш ли да го направим тук? Носиш ли диктофон?

— Да, ако нямаш нищо против.

— Дори предпочитам така. Да не стават грешки.

Те заеха местата си. Сандбърг постави на масата малък диктофон, но извади и бележник и химикалка. Бакман не спираше да се усмихва, седнал спокойно на стола си, небрежно преметнал крак връз крак с уверения вид на човек, който не се бои от никакви въпроси. Сандбърг си отбеляза наум, че твърдите каучукови подметки на обувките му изглеждат чисто нови. По черната кожа не се виждаше нито прашинка. Както обикновено, адвокатът беше издокаран като за световно — костюм в тъмносиньо, блестяща бяла риза с маншети, златни копчета за ръкавели и игла за вратовръзката, а самата вратовръзка беше в червено и златно и просто крещеше да й се обърне внимание.