Джон Гришам - Брокерът

— Трябва да си намериш нови източници.

— Значи отричаш, че…

— Виж! — каза Бакман и разпери ръце, все едно Сандбърг не го виждаше достатъчно добре. — Тук съм! Жив съм! Ако ЦРУ искаше да ме ликвидира, вече щях да съм мъртъв.

Той пак отпи глътка шампанско и повтори:

— Намери си нов източник на информация. Не искаш ли яйца? Ще изстинат.

— Не, благодаря.

Бакман си сипа щедра порция бъркани яйца в една чинийка и ги изяде, без да спира да кръстосва из стаята, от прозорец до прозорец, без да откъсва поглед от любимия си изглед към Белия дом.

— Много са вкусни, с трюфели — отбеляза.

— Не, благодаря, наистина. Колко често ти се случва да закусваш по този начин?

— Недостатъчно често.

— Познаваше ли Боб Криц?

— Естествено, всички познаваха Криц. Той е в играта горе-долу толкова отдавна, колкото и аз самият.

— Къде беше, когато умря?

— В Сан Франциско, на гости на един приятел, научих от новините по телевизията. Много тъжно, наистина. Какво общо има Криц с мен?

— Просто питам.

— Това означава ли, че нямаш повече въпроси?

Сандбърг разлисти бележките си и в този момент телефонът звънна отново. Този път беше някой си Оли, на когото Бакман обеща да се обади по-късно.

— Фотографът чака долу — каза Сандбърг. — Редакторът ми поръча да направя снимки.

— Разбира се.

Джоуел отново облече сакото, провери как изглеждат вратовръзката, прическата и зъбите му в едно огледало и изяде още една порция хайвер, докато фотографът се качи и разположи оборудването си. Докато той си играеше с осветлението, Сандбърг не изключи диктофона и зададе на Бакман още няколко въпроса.

Най-добрата снимка според фотографа, с когото Сандбърг се съгласи този път, беше близък план на Джоуел, седнал на тъмночервеното канапе, а на стената зад него се виждаше една картина. Освен това той позира няколко пъти и до прозореца, защото искаше Белият дом да влезе в кадър.

Телефонът продължи да звъни и Джоуел най-сетне спря да го вдига. С Нийл се бяха разбрали да звъни на всеки пет минути, ако не получи отговор на някое обаждане, и на всеки десет в останалите случаи. След двайсет минути снимки, през които не вдигаше, телефонът направо ги беше побъркал.

Брокерът очевидно беше зает човек.

Фотографът приключи, събра си нещата и си тръгна. Сандбърг се помота още няколко минути и най-сетне също пое навън. На вратата спря и каза:

— Виж, Бакман, статията утре несъмнено ще предизвика фурор. Но все пак искам да знаеш, че не повярвах и на половината глупости, които ми наговори днес.

— На коя половина?

— Беше си виновен, и още как. Както и Хъбард. Смъртта му не беше самоубийство, а ти избяга в затвора, за да си спасиш кожата. Мейнард ти е издействал помилването. А Артър Морган беше идиот.

— Хубаво. Тази половина, така или иначе, не е важна.

— А кое е важно?

— Това, че брокерът се завръща. Гледай да го пише на първа страница.

Морийн беше в доста по-добро настроение, отколкото предишния ден. Почивният й ден никога не беше струвал хиляда долара. Тя заведе Бакман в едно индивидуално сепаре в дъното на салона, по-далеч от крякането на дамите, които бяха дошли да си направят прически. Двамата седнаха заедно, разгледаха различните цветове и нюанси и най-сетне избраха един, който щеше да се поддържа лесно. За Морийн думата „поддържа“ се превеждаше като „надежда за още 1000 долара на всеки пет седмици“.

За Джоуел това нямаше никакво значение. Така или иначе, не смяташе повече да идва при нея.

Тя превърна бялото в сиво, а после му добави достатъчно кафяво, за да го подмлади с пет години. Но Бакман не го правеше от суета.

Нямаше никакво значение колко млад ще изглежда. Просто искаше да се скрие.

Когато посрещна последните си гости в хотелския апартамент, той се разплака. Нийл — собственият му син, когото почти не познаваше — и Лиза — снахата, която никога дотогава не беше виждал — му подадоха Кари, двегодишната му внучка, за която само си беше мечтал. Отначало и тя се разплака, но после се успокои, когато дядо й я занесе до прозореца, за да й покаже Белия дом, който се виждаше в далечината. Той я разнесе от прозорец на прозорец, от стая в стая, като я люлееше на ръце и дърдореше по бебешки, все едно беше отгледал десетина внуци. Нийл му направи още няколко снимки, но на тях сякаш беше съвсем различен човек. Скъпият костюм беше изчезнал; той беше облечен с памучен панталон и обикновена риза. Бяха изчезнали и арогантността му и желанието да се изфука на всяка цена; беше най-обикновен дядо, прегърнал едно прекрасно малко момиченце.