Джон Гришам - Брокерът

Нийл беше разгледал телефонния указател в хотелската стая и беше намерил магазин за мъжко облекло, където предлагаха незабавни корекции. Имаше голямо желание да помогне на баща си, който пък отчаяно се нуждаеше от нови дрехи. Отидоха дотам и Джоуел си купи тъмносин костюм с жилетка, официална бяла риза, две вратовръзки, няколко памучни тениски и по-спортни дрехи и за свое огромно облекчение два чифта официални черни обувки. Дрехите му излязоха 3100 долара, които плати в брой. Обувките за боулинг останаха в един контейнер за боклук, макар че продавачът в магазина за облекло май ги беше харесал.

Точно в четири следобед, докато седяха в кафене „Старбъкс“ на Масачусетс Авеню, Нийл извади мобилния си телефон и набра номера, който му беше дал майор Роланд. После подаде телефона на баща си.

Роланд вдигна лично.

— Идваме — съобщи той.

— Стая петстотин и двайсет — каза Джоуел, като не изпускаше от поглед останалите клиенти в кафенето. — Колко души ще бъдете?

— Доста — отвърна Роланд.

— Доведи когото искаш, единственото условие е всички, освен теб да чакат във фоайето.

— Мисля, че ще се справя.

Те оставиха кафетата си недоизпити и се върнаха пеш до хотел „Мариот“, който беше на десет пресечки оттам. На всяка крачка ги следяха добре въоръжени агенти на Мосад. От Тел Авив все още нямаше новини.

Бащата и синът Бакман бяха в стаята от няколко минути, когато на вратата се почука.

Джоуел нервно се спогледа със сина си, който замръзна и придоби не по-малко притеснен вид от баща си. „Може би това е краят“, каза си Джоуел. Краят на епичното пътуване, което беше започнало от улиците на Болоня пеша, после с такси, после с автобус до Модена, с такси чак до Милано, още малко ходене пеш, още няколко таксита, а после влакът с крайна гара Щутгарт, от който беше слязъл още в Цуг, където пък друг шофьор на такси беше взел парите в брой и го беше закарал до Цюрих, там имаше два трамвая, а после с Франц и зеленото му беемве със 150 км/ч чак до Мюнхен, където „Луфтханза“ го пое в топлите си прегръдки и го докара у дома. Може би това беше краят, наистина.

— Кой е? — попита Джоуел и пристъпи към вратата.

— Уес Роланд.

Джоуел погледна през шпионката и не видя никого. Дълбоко си пое въздух и отвори вратата. Майорът се беше преоблякъл с цивилно спортно сако и вратовръзка и беше сам, с празни ръце. Поне така изглеждаше. Джоуел хвърли поглед по коридора и веднага забеляза няколко души, които се опитаха да се скрият.

Той бързо затвори вратата и запозна Роланд и Нийл.

— Ето паспортите — каза Роланд, като извади от вътрешния си джоб два намачкани паспорта.

Първият беше с тъмносиня корица и надпис със златни букви: „Австралия“. Джоуел го отвори и първо погледна снимката. Специалистите бяха взели снимката му от охраната на Пентагона, значително бяха изсветлили косата, бяха му махнали очилата и повечето бръчки и бяха докарали доста добър образ. Името му беше Саймън Уилсън Макавой.

— Не е лошо — отбеляза Джоуел.

Вторият беше също тъмносин и на него със златни букви пишеше „Канада“. Снимката беше същата, а канадското му име беше Иън Рекс Хатбъро. Джоуел кимна одобрително и подаде паспортите на Нийл, за да ги разгледа и той.

— Съществуват известни притеснения относно разследването, което се провежда във връзка със скандала с помилванията — каза Роланд. — Преди не успяхме да го обсъдим.

— Майоре, и двамата знаем, че не съм замесен в тази афера. Очаквам от ЦРУ да убеди момчетата от ФБР, че съм чист. Нямах представа, че ще бъда помилван. Този скандал не ме засяга.

— Може би ще се наложи да свидетелстваш пред разширен състав съдебни заседатели.

— Добре. Ще дойда доброволно. Но ще се появя съвсем за кратко.

Роланд изглеждаше удовлетворен. Така или иначе, той просто предаваше съобщението. После обаче се зае със своята страна от сделката.

— Да преминем към въпроса за софтуера — каза.

— Програмата не е тук — отвърна Джоуел, като създаде излишен театрален ефект.

После кимна на Нийл и той излезе от стаята.

— Един момент — обърна се успокоително брокерът към Роланд.

Майорът беше вдигнал вежди, а очите му бяха подозрително присвити.

— Някакъв проблем ли има?

— Не, никакъв. Дисковете просто са в друга стая. Извинявай, но от доста дълго време се правя на шпионин.

— За човек в твоето положение това е добро упражнение.

— Предполагам, че отсега нататък ще живея така.

— Нашите специалисти все още си играят с първите два диска. Впечатляваща разработка.