Джон Гришам - Брокерът

— Ще ми покажеш ли дисковете?

— Да.

Сенаторът натисна бутона за изчакване, докато Джоуел си вземе куфарчето. Бакман извади плика, отвори го и нареди четирите диска на леглото, за да ги разгледат Нийл и Клейбърн. После сенаторът се върна до телефона и каза:

— Видях четирите диска. Мистър Бакман ме уверява, че на тях е записано каквото трябва.

Той послуша още няколко минути и отново натисна бутона за изчакване.

— Искат веднага да отидем в Пентагона.

— Да тръгваме.

Клейбърн затвори и се обърна към тях:

— Там направо заподскачаха. Според мен много се зарадваха. Ще тръгваме ли?

— Да се срещнем във фоайето на хотела след петнайсет минути — предложи Джоуел.

Когато Клейбърн излезе от стаята и вратата се затвори, той бързо събра дисковете и пъхна два в джоба на сакото си. Другите два — номер 3 и номер 4 — се озоваха отново в куфарчето, което подаде на Нийл.

— След като тръгнем, иди на рецепцията и си вземи друга стая. Настоявай да се нанесеш веднага. Обади се и ми остави съобщение в кой номер си. Не мърдай оттам, докато не ти се обадя.

— Добре, татко. Надявам се, знаеш какво правиш.

— Уговарям сделка, сине. Точно като едно време.

Таксито ги остави на южния паркинг на Пентагона недалеч от спирката на метрото. Двама униформени сътрудници на майор Роланд вече ги очакваха с документи за самоличност и точни инструкции. Те ги преведоха през охраната, където им направиха снимки за временните пропуски. През цялото време Клейбърн мърмореше как едно време в сградата се влизало много по-лесно.

Независимо от това обаче сенаторът бързо се беше преобразил от скептичен наблюдател в основен играч и даваше всичко от себе си за изпълнението на плана на Бакман. Докато крачеха по широките коридори на втория етаж, той си спомняше на глас колко по-просто са живели едно време, когато на света имало две суперсили. Тогава винаги можело да се разчита на СССР да влезе в ролята на врага и така лошите се разпознавали много по-лесно.

Качиха се по стълбите на третия етаж, крило „C“, където сътрудниците на Роланд ги преведоха през няколко врати и накрая влязоха в работен кабинет, пълен с офицери, които очевидно ги очакваха. Там беше и самият майор Роланд. Беше на около шейсет години, но още изглеждаше строен и енергичен в кафявата си униформа. Запознаха ги и той ги покани да влязат в конферентната зала. В единия край на голямата заседателна маса по средата на залата имаше трима техници, които се суетяха около голям компютър, очевидно току-що докаран.

Майор Роланд помоли Джоуел за разрешение да присъстват двама технически сътрудници. Разбира се, Джоуел нямаше възражения.

— Имате ли нещо против да направим видеозапис на тази среща? — попита след това Роланд.

— С каква цел? — попита Джоуел.

— Просто да я имаме записана, ако някой по-нагоре пожелае да види какво е станало.

— Кой например?

— Може би президентът.

Джоуел се обърна към Клейбърн, единствения му приятел в тази стая, на когото също не беше сигурен дали може да разчита.

— А ЦРУ? — попита.

— Може би.

— Тогава нека да забравим за видеото, поне на този етап. Може би в някакъв момент от срещата ще се разберем да включим камерата.

— И така става. Искате ли кафе или безалкохолно?

Никой не беше жаден. Майор Роланд попита техниците дали са приключили с подготовката на оборудването. След което ги помоли да излязат.

Джоуел и Клейбърн седнаха от едната страна на заседателната маса. Насреща им, между своите сътрудници, седна майор Роланд. И тримата бяха извадили бележници и химикалки и бяха готови да започнат да записват. Джоуел и Клейбърн нямаха нищо за писане.

— Нека първо да направим едно много кратко уточнение за ЦРУ — започна Бакман, който беше твърдо решен да поеме ръководната роля в разговора. — Както аз разбирам закона, или поне както се правеха тези неща едно време, директорът на ЦРУ отговаря за цялата разузнавателна дейност на държавата.

— Точно така — отвърна Роланд.

— Какво ще направите с информацията, която възнамерявам да ви предоставя?

Майорът за миг отклони очи надясно и в погледа, който си размени със заместника си от тази страна, се четеше несигурност.

— Както сам казахте, сър, директорът има право да знае всичко и да има достъп до цялата информация.

Бакман се усмихна и се прокашля.

— Майоре, ЦРУ все пак се опита да ме убие, нали така? И доколкото знам, продължават да ме преследват. Не съм голям почитател на момчетата от Лангли.