Джон Гришам - Брокерът

— Каква сделка?

— Софтуерът е у мен, Карл. Пълният комплект. Тази сутрин го прибрах от сейфа в една банка в Цюрих, където се пази повече от шест години. Ако дойдеш с Клейбърн в стаята ми утре сутринта, ще ви го покажа.

— Всъщност изобщо не искам да го виждам.

— Естествено, че искаш.

Прат изпи наведнъж петдесет грама уиски. После се върна до бара, отново напълни чашата си, изля още една токсична доза в гърлото си и каза:

— Кога и къде?

— Хотел „Мариот“, на Двайсет и втора улица. Стая 520. В девет сутринта.

— Защо, Джоуел? Защо да се замесвам?

— За да направиш услуга на един стар приятел.

— Не ти дължа никакви услуги. А стария приятел отдавна го няма.

— Моля те, Карл. Доведи ми Клейбърн и още утре по обяд вече няма да имаш нищо общо с цялата история. Обещавам ти, че повече никога няма да ме видиш.

— Това наистина е голямо изкушение.

Джоуел помоли шофьора да не бърза. Колата бавно премина през Джорджтаун, по Кей Стрийт с нейните ресторанти, отворени до късно, нощни барове и студентски свърталища, претъпкани до последното свободно място с хора, които се радваха на живота. Беше 22 март и пролетта се усещаше във въздуха. Температурата беше около 18 градуса по Целзий и студентите не искаха да се прибират, дори в полунощ.

Таксито забави на пресечката на Ай Стрийт и Четиринайсета улица и Джоуел видя в далечината Ню Йорк Авеню и сградата, където беше старият му офис. Някъде там, на последния етаж, в предишния си живот той беше властвал в собственото си малко кралство, а зад него подтичваха подчинените му, готови да се хвърлят в действие при всяка команда. Споменът не беше носталгичен. Обзе го по-скоро съжаление, че е пропилял живота си в преследване на пари и купуване на приятели, жени и всички играчки, които се полагаха на един голям шеф. Таксито продължи покрай безбройните сгради с офиси: от едната страна бяха държавните институции, а от другата — частните кантори на лобистите.

Джоуел помоли шофьора да мине по някоя друга улица, където се виждат по-приятни неща. Завиха по Конститюшън Авеню и минаха покрай паметника на Вашингтон. Най-малкото му дете, Ана Лий, години наред го беше молила да я заведе на разходка там през пролетта, защото всички останали деца в нейния клас бяха ходили. Искаше да види „мистър Линкълн“ и да разгледа музея „Смитсониън“. Той беше обещавал, обещавал и накрая тя беше пораснала и си беше заминала. Сега Ана Лий беше в Денвър и гледаше детето си, което той никога не беше виждал.

Когато доближиха купола на Капитолия, Джоуел изведнъж реши, че му стига толкова. Малката екскурзия по алеята на спомените се оказа твърде потискаща. Просто спомените му бяха неприятни.

— Карайте към хотела — помоли той.

Нийл направи първата кана кафе за деня, излезе на хладната тухлена веранда и се наслади на красотата на ранното пролетно утро.

Ако баща му наистина се беше върнал във Вашингтон, надали щеше да спи в шест и половина сутринта. Предишната вечер Нийл беше записал номерата на големите хотели във Вашингтон в новия си телефон и сега, с изгрева на слънцето, започна с „Шератон“. Там нямаше Джовани Феро. Значи „Мариот“.

— Един момент, моля — каза операторът и го превключи на телефона в стаята, който започна да звъни.

— Ало — каза познат глас.

— Може ли да говоря с Марко? — попита Нийл.

— Марко е на телефона. Дядо Коледа ли се обажда?

— Да.

— Къде се намираш?

— На верандата у дома, гледам изгрева.

— От какъв телефон се обаждаш?

— Чисто нова „Моторола“, която не съм изваждал от джоба си от вчера, когато си я купих.

— Сигурен ли си, че не може да се подслуша?

— Да.

Настъпи кратко мълчание. Чуваше се как Джоуел диша дълбоко от другата страна на линията.

— Радвам се отново да те чуя, синко.

— И аз. Как беше пътуването?

— Изпълнено с приключения. Можеш ли да дойдеш до Вашингтон?

— Кога?

— Днес, още тази сутрин.

— Няма проблеми, и без това излъгах всички, че съм болен от грип. От офиса няма да ме търсят. Кога и къде?

— Ела в хотел „Мариот“ на Двайсет и втора улица. Влез във фоайето точно в осем и четирийсет и пет, качи се с асансьора на шестия етаж и слез по стълбите до петия. Стая номер петстотин и двайсет.

— Необходимо ли е всичко това?

— Да, повярвай ми. Можеш ли да вземеш друга кола?

— Не знам. Не знам от кого…

— От майката на Лиза. Вземи нейната и внимавай някой да не те проследи. Когато стигнеш в града, паркирай колата в гаража на Шестнайсета улица, а после ела пеш до „Мариот“. През цялото време внимавай какво става зад гърба ти. Ако видиш нещо подозрително, звънни ми веднага и ще отменим срещата.