Джон Гришам - Брокерът

— Можете ли да ми уредите кола?

— Сигурен съм, че ще можем.

— Предпочитам да тръгна направо оттук, от подземния гараж, и шофьорът на колата да не бъде облечен като шофьор. Нека колата също да не е черна, за да не привлича внимание.

Ван Тийсен спря да пише и го погледна объркано.

— В опасност ли се намирате, мистър Бакман?

— Може би. Не съм сигурен, но не искам да поемам излишен риск.

Ван Тийсен помисли няколко секунди, после попита:

— Желаете ли ние да резервираме и самолетния билет?

— Да.

— Тогава трябва да видя паспорта ви.

Джоуел извади паспорта на Джовани, който използваше временно. Ван Тийсен спря поглед върху него и този път стоическото му лице на банкер го издаде. Беше объркан и притеснен. Най-сетне каза:

— Мистър Бакман, правилно ли да разбирам, че ще пътувате с чужд паспорт?

— Точно така.

— И този паспорт е валиден?

— Да.

— Използвате го, защото не разполагате със собствен паспорт, така ли?

— Взеха ми го доста отдавна.

— Тази банка не може да бъде съучастник в престъпление. Ако този паспорт е откраднат…

— Уверявам ви, че не е откраднат.

— Тогава как…

— Нека да кажем, че съм го взел назаем, става ли?

— Да, но да използвате чужд паспорт е нарушение на закона.

— Нека не се занимаваме с имиграционната политика на САЩ, господин Ван Тийсен. Просто проверете какви полети има. Аз ще си избера с кой да замина. Вашето момиче ще направи резервациите на името на банката. Извадете парите за билета от моята сметка. После ми намерете кола и шофьор. Платете и за тях от моята сметка, ако искате. Всъщност всичко е много просто.

Ставаше дума само за един паспорт. По дяволите, някои от другите им клиенти имаха по три-четири. Ван Тийсен го върна на Джоуел и каза:

— Много добре. Има ли нещо друго?

— Да, трябва за малко да вляза в интернет. Предполагам, че компютрите ви са сигурни?

— Абсолютно.

Джоуел изпрати следното съобщение до Нийл по електронната поща:

Дядо Коледа, ако имам късмет, още довечера ще пристигна в САЩ. Купи си нов мобилен телефон. Не го оставяй без надзор. Утре сутринта се обади в „Хилтън“, „Мариот“ и „Шератон“ в центъра на Вашингтон. Поискай да те свържат с Джовани Феро. Това съм аз. И още днес сутринта се обади на Карл Прат от новия телефон. Притисни го да се свърже със сенатор Клейбърн във Вашингтон. Ще му покрием разходите. Кажи му че е спешно. Услуга, която дължи на един стар приятел. Не му позволявай да ти откаже. Повече няма да ти пускам имейли, докато не се прибера. Марко

Джоуел Бакман набързо закуси със сандвич и кола в кабинета на Ван Тийсен и напусна сградата на банката, седнал на мястото до шофьора в едно лъскаво зелено беемве с четири врати. За по-сигурно държеше някакъв швейцарски вестник разтворен пред лицето си, докато не излязоха на магистралата. Шофьорът се казваше Франц. Франц се смяташе за нещо като бъдещ състезател от „Формула 1“ и когато Джоуел му намекна, че малко бързат, Франц мина в най-лявото платно и подкара със 150 км/ч.

В 1:55 следобед Джоуел Бакман вече седеше на луксозната широка седалка в първа класа на един „Боинг 747“ на „Луфтханза“, а самолетът бавно се отделяше от изхода на терминала. Едва когато машината пое по пистата за рулиране, Джоуел най-сетне посмя да протегне ръка към чашата с шампанско, която гледаше вторачено от десет минути насам. Когато самолетът спря в края на пистата за последна проверка преди излитане, чашата вече бе празна. Когато колесникът се отдели от земята и бяха във въздуха, Джоуел затвори очи и си позволи да се отдаде на заслужена почивка от няколко часа.

Собственият му син, от друга страна, при който в същия този момент беше 7:55 източно американско време, беше толкова напрегнат, че беше готов да започне да хвърля разни неща из офиса. Как, по дяволите, се предполагаше веднага да тръгне да купува нов мобилен телефон, а после пак да звъни на Карл Прат и да му търси сметка за услуги, които не съществуваха в действителност, и някак си да убеди един пенсиониран, дебел стар сенатор от Окракоук, щата Северна Каролина, веднага да зареже това, с което се е захванал, и начаса да се върне в града, който очевидно ненавиждаше? И дори не ставаше дума за очевидното: самият той, Нийл Бакман, също имаше някакви служебни задължения през този ден.

Естествено, нищо не беше толкова спешно, колкото блудният му баща, но все пак графикът му беше запълнен със срещи с клиенти и други важни неща.

Той излезе от „Джерис Джава“, но вместо да отиде на работа, се прибра вкъщи. Лиза тъкмо къпеше дъщеря им и се изненада, когато го видя.