Джон Гришам - Брокерът

Но освен това заради Марко щяха да го убият, така че Джоуел го заряза на място, на третия етаж на Райнланд Банк, докато разглеждаше черните обувки с високи токчета на Елке и чакаше да се появи нейният шеф. Марко си отиваше и никога нямаше да се върне.

Кабинетът на Микел Ван Тийсен беше проектиран по такъв начин, че да зашлеви посетителя с мощен шамар по дясната буза. Дебелият персийски килим излъчваше власт. Канапето и фотьойлите с кожена тапицерия излъчваха власт. Както и древното писалище от махагон, което беше толкова голямо, че нямаше да се събере в цялата му килия в „Ръдли“. Както и широкият набор от електронни играчки, наредени по бюрото. Банкерът посрещна Джоуел на вратата от дъбово дърво, от която впрочем също се излъчваше власт, и двамата си стиснаха ръцете сърдечно, но не чак приятелски. Бяха се срещали лично само веднъж.

Ако Джоуел беше свалил около трийсет килограма от последното си посещение насам, то Ван Тийсен, изглежда, беше качил толкова. Освен това беше доста побелял и изобщо не приличаше на изрядните, стегнати млади банкери, които Джоуел беше видял в трамвая. Ван Тийсен покани клиента си да седне на един от столовете с кожена тапицерия, докато Елке и още една секретарка се разтичаха да донесат кафе и сладки.

Когато останаха сами и вратата се затвори, Ван Тийсен каза:

— В последно време доста чета за вас.

— Наистина ли? И какво пише?

— Да подкупите президента на САЩ, за да ви помилва? Наистина ли при вас е толкова лесно да се правят такива неща, мистър Бакман?

Джоуел не беше сигурен дали събеседникът му се шегува. Самият той беше в приповдигнато настроение, но все пак не чак толкова, че да си разменя шегички с банкера си.

— Ако наистина ви интересува, не съм подкупвал никого.

— Ами да, но вестниците са пълни с обвинения в този смисъл.

Тонът на Ван Тийсен прозвуча по-скоро обвинително, отколкото шеговито, и Бакман реши да не губи повече време.

— Наистина ли вярвате на всичко, което пишат във вестниците?

— Естествено, че не, мистър Бакман.

— Дойдох при вас по три причини. Искам достъп до сейфа си. Искам да проверя състоянието на сметката си. И да изтегля десет хиляди долара в брой. След това може би ще ви помоля за още една-две услуги.

Ван Тийсен пъхна една бисквита в устата си и бързо задъвка.

— Да, разбира се. Според мен няма да има никакъв проблем.

— Какъв проблем да има?

— Никакъв проблем, сър. Дайте ми само няколко минути.

— За какво?

— Трябва да се консултирам за нещо с колегата си.

— Ще побързате ли?

Ван Тийсен излезе от стаята почти на бегом и затръшна вратата зад гърба си. Стомахът на Джоуел се сви болезнено, но не от глад. Ако нещо се объркаше точно в този момент, нямаше никакъв резервен план. Щеше да излезе от банката без пукната пара, да прекоси Парадеплац, и то ако имаше късмет, да се качи на някой трамвай и да открие, че няма къде да отиде. Бягството му щеше да свърши. Марко щеше да се върне в живота му и в крайна сметка да го убие.

Времето сякаш спря и мислите му се завъртяха около помилването. След като го бяха помилвали, можеше да започне на чисто. Американското правителство не беше в позиция да притиска швейцарците да замразят сметката му. Швейцарците, така или иначе, никога не замразяваха сметки! Имаха имунитет срещу това! Което беше причината именно техните банки да са пълни със заграбени съкровища от пет свят, нали така?

Бяха швейцарци в края на краищата!

Елке дойде да го вземе и го помоли да я последва на долния етаж. В предишния си живот би я последвал навсякъде, но сега отиваха само до трезора.

Джоуел беше влизал в трезора при предишното си посещение в банката. Трезорът се намираше в подземната част на сградата, на няколко нива под нивото на улицата, макар че клиентите така и не разбираха точната дълбочина, на която потъваха в швейцарската земя. Всички врати бяха дебели по половин метър, всички стени, изглежда, бяха от олово, на всички тавани бяха монтирани камери за наблюдение. Когато слязоха, Елке отново го предаде в ръцете на Ван Тийсен.

Сканираха и двата му палеца за отпечатъци. Един оптичен скенер му направи снимка.

— Номер седем — посочи Ван Тийсен. — Ще ви изчакам там.

После излезе през една врата.

Джоуел тръгна по късия коридор и подмина шест стоманени врати без прозорци, докато не стигна до седмата. Там натисна един бутон, вътре защракаха всякакви резета и машинарии и вратата най-сетне се отвори. Той влезе в стаята, където вече го очакваше Ван Тийсен.