— Утре сутринта трябва да стигна в центъра на Цюрих в девет часа. Можете ли да ме закарате?
Шофьорът се поколеба за миг, докато умът му хладно преценяваше възможностите.
— Може би — каза.
— Колко ще струва?
Шофьорът потърка брадичката си, сви рамене и отговори:
— Двеста евро.
— Добре. Нека да тръгнем оттук в шест.
— В шест, добре, ще дойда да ви взема.
Марко отново му благодари и проследи колата с поглед, докато се отдалечаваше. Когато влезе в хотела, над вратата проехтя звънче. На миниатюрната рецепция нямаше никой, но някъде наблизо се чуваше телевизор. Най-сетне се появи един сънлив тийнейджър и му се усмихна.
— Guten abend.
— Parla inglese? — попита Марко.
Момчето поклати глава.
— Italiano?
— Малко.
— Аз също не знам много — каза Марко на италиански. — Трябва ми стая за една нощ.
Служителят му подаде формуляр за регистрация и Марко попълни наизуст името и номера от паспорта си. Надраска някакъв измислен адрес в Болоня и фалшив телефонен номер. Паспортът му беше в джоба на сакото, до сърцето, и той беше готов неохотно да се раздели с него.
Но вече беше късно, а момчето изпускаше любимото си предаване по телевизията. С нетипична за швейцарците небрежност той обяви, също на италиански:
— Четирийсет и две евро.
Паспортът не беше споменат.
Джовани сложи парите на масата и служителят му подаде ключа за стая 26. После пътникът на изненадващо добър италиански поръча да го събудят в пет сутринта. Накрая се сети дори да каже следното:
— Изгубих си четката за зъби. Дали ви се намира някоя?
Служителят бръкна в едно чекмедже и извади кутия, пълна с дребни козметични принадлежности — четки за зъби, паста за зъби, самобръсначки за еднократна употреба, пяна за бръснене, аспирин, тампони, крем за ръце, гребени и дори презервативи. Джовани си взе някои неща и плати десет евро.
Дори луксозният президентски апартамент в хотел „Риц“ нямаше да му се стори по-уютен от стая 26. Беше малка, чиста, с твърдо легло и врата, която се заключваше два пъти, за да го предпази от подозрителните лица, които го следяха още от ранното утро. Марко стоя дълго под горещия душ, а после се избръсна и цяла вечност си ми зъбите.
За свое огромно облекчение откри и минибар в едно шкафче под телевизора. Изяде една опаковка бисквити, поля ги с две бутилчици уиски и когато най-сетне пропълзя под завивките, беше изтощен физически и умствено. Беше подпрял бастуна на леглото, да му е подръка. Глупава идея, но просто не можа да се сдържи.
Докато гниеше в дълбините на затвора, често си беше мечтал за Цюрих — с неговите сини реки, чисти сенчести улици, модерни магазини и красиви хора, които се гордееха с швейцарската си националност и си вършеха работата с приятни и сериозни лица. В предишния си живот той се беше возил на тихите електрически трамваи заедно с тях, докато отиваха на работа в банкерския квартал. Тогава беше прекалено зает, за да пътува много, беше прекалено важен фактор, за да напуска за дълго крехките силови структури във Вашингтон, но Цюрих беше един от малкото градове, които беше посещавал. Харесваше му: в него нямаше туристи и задръствания и жителите му нямаха никакво желание да губят времето си, като зяпат катедралите и боготворят последните две хиляди години. Не, изобщо. Цюрих се движеше от парите — от изисканите финансови манипулации, съвсем различни от грубото им придобиване с пълни шепи, което пък беше предишната специалност на Бакман.
Сега отново се возеше в трамвай — беше го хванал недалеч от гарата и бавно се движеше по Банхофщрасе, основния булевард в Цюрих, ако там изобщо имаше такова нещо. Беше почти 9:00 сутринта. Той пътуваше заедно с последната вълна от изрядно облечени млади банкери, които отиваха на работа в Ю Би Ес, „Креди Суис“ и още хиляди по-малко известни, но не по-малко богати финансови институции. Бяха с тъмни костюми, ризи в различни цветове, които рядко бяха бели, скъпи вратовръзки с голям възел и незабележими орнаменти и тъмнокафяви обувки с връзки, без пискюлчета. През последните шест години модата малко се беше изменила. Все още се обличаха консервативно, но вече влагаха и малко дързост. Не бяха толкова елегантни, колкото младите градски професионалисти в неговата родна Болоня, но все пак хващаха окото.
Всички четяха нещо, докато пътуваха. Разминаваха се с други трамваи, които се движеха в срещуположната посока. Марко се преструваше, че се е задълбочил в новия брой на „Нюзуик“, но всъщност наблюдаваше останалите пътници.
Читать дальше