Джон Гришам - Брокерът

Когато Хулия Хавиер най-сетне откри въпросната папка и прочете доклада на ФБР в нея, тя веднага се обади на Уитакър и му каза:

— Отива в Швейцария.

Мадам носеше достатъчно багаж за заможно петчленно семейство. Един измъчен носач й помогна да качи тежките куфари във влака и да ги домъкне в първокласното купе, което тя веднага изпълни със собствената си особа, вещите и парфюма си. В купето имаше шест места, но тя зае поне четири от тях само за себе си. Седна точно срещу Марко и понамести обширните си задни части сякаш за да заеме още повече място. После му хвърли един поглед, докато Марко се криеше до прозореца, и сластно го поздрави:

— Bonsoir.

„Французойка“, помисли си Марко и тъй като не му се струваше подходящо да отговаря на италиански, заложи на добрата стара реплика от Новия свят:

— Hello.

— О, американец!

Затънал дълбоко в лабиринт от различни езици, самоличности, имена, културни идентичности, измислени биографии, лъжи, лъжи и още лъжи, той отвърна крайно неубедително:

— Не, канадец.

— А, добре — каза тя, като продължаваше да подрежда чантите си и да се настанява.

Очевидно щеше да се зарадва повече на американец, отколкото на канадец. Мадам беше здрава, румена жена на шейсет години с тясна червена рокля, дебели прасци и черни обувки на средно висок ток, с които сякаш беше извървяла един милион километра. Очите й бяха потънали в тежък грим и сериозно подпухнали, като причината за последното стана ясна съвсем скоро. Много преди влакът да потегли, Мадам извади отнякъде голямо плоско шише, отвинти капачката му, която служеше за чашка, и удари една доза от нещо силно. После преглътна шумно, усмихна се на Марко и каза:

— Искате ли едно питие?

— Не, благодаря.

— Много добро бренди — изтъкна тя.

— Не, благодаря.

— Ваша работа.

Тя си наля още една чашка, пресуши я и прибра шишето.

Дългото пътуване с влак, което му предстоеше, изведнъж започна да му се струва още по-дълго.

— Закъде пътувате? — попита тя на много добър английски.

— За Щутгарт. А вие?

— За Щутгарт, но после продължавам към Страсбург. Не мога да стоя прекалено дълго в Щутгарт, нали разбирате.

Тя сбърчи нос, все едно беше ясно, че целият град направо плува в отходни води.

— Аз обожавам Щутгарт — каза Марко, колкото да я види как ще промени физиономията си.

— Е, всеки с вкуса си.

Тя изведнъж се сети за обувките си и ги изрита, без да се интересува особено къде ще попаднат. Марко се стегна в очакване на миризмата на крака, но после се сети, че тя надали ще успее да се пребори с евтиния парфюм.

В опит за самозащита той се престори, че задрямва. Тя не му обърна внимание в продължение на няколко минути, после високо попита:

— Знаете ли полски?

Марко отвори очи и видя, че се е загледала в неговото томче с поезия. Тръсна глава, сякаш го е събудила.

— Ъ, не, не точно. Но се опитвам да го науча. Семейството ми е от полски произход.

После затаи дъх, защото почти очакваше тя да го залее с поток от перфектен полски, в който да се удави.

— Ясно — каза тя неодобрително.

Точно в 6:15 невидим кондуктор наду свирката си и влакът тръгна. За щастие, в купето на Мадам нямаше други пътници, освен тях двамата. Няколко души бяха минали по пътеката, бяха надникнали вътре и бяха продължили към по-свободно купе, когато бяха видели багажа й.

Марко не откъсваше поглед от перона, докато потегляха. Мъжът от автобуса не се виждаше никъде.

Мадам се зае сериозно с брендито, докато не захърка. Събуди я кондукторът, който им продупчи билетите. После дойде продавачът с количката, който им предложи питие. Марко си взе бира и предложи една и на спътничката си. Предложението му беше посрещнато с толкова чудовищно бърчене на нос, че тя все едно предпочиташе да пие урина.

Първата спирка на влака беше в Комо/Сан Джовани — спиране за две минути, по време на което не се качиха никакви пътници. След пет минути спряха в Киазо. Вече се смрачаваше и Марко започна да обмисля някакво бързо бягство. Разгледа маршрута на влака; преди Цюрих имаше още четири спирки, една в Италия и три в Швейцария. Коя страна беше по-подходяща?

Вече не можеше да си позволи риска да го проследят. Ако преследвачите му наистина бяха във влака, значи бяха успели да го проследят още от Болоня, през Модена и Милано, без да се заблудят от различните му маскировки. Това означаваше, че са професионалисти и той не може да се мери с тях. Марко отпи от бирата си и се почувства като нещастен аматьор.