Джон Гришам - Брокерът

Марко: Микел Ван Тийсен все още работи в банка „Райнланд“ и вече е заместник-директор на отдел „Клиенти“. Нещо друго? Дядо Коледа

Точно в 7:50 сутринта източно американско време Марко написа следния отговор:

Дядо Коледа: Тук е Марко, от плът и кръв. Там ли си?

После отпи от сока и се вторачи в екрана. „Хайде, бейби, нека да стане.“ Отново отпи от сока. От другата страна на масата седеше някаква жена, която говореше с глас на компютъра си. Накрая се появи следното съобщение:

Тук съм, на линия. Какво става?

Марко написа:

Откраднаха ми онова „Анкио 850“. Има голяма вероятност да е при лошите хора и те да го разглобят на парчета. Има ли начин да те открият?

Нийл:

Само ако разполагат с потребителското име и паролата. Знаят ли ги?

Марко:

Не, аз ги унищожих. Значи не могат да пробият паролата?

Нийл:

Не и с „KwyteMail“. Системата е напълно сигурна и шифрована. Ако разполагат само с компютъра, няма да стигнат доникъде.

Марко:

Значи сме в пълна безопасност?

Нийл:

Да, абсолютно. Но какво използваш в момента?

Марко:

Седя в един интернет клуб, пред компютър под наем, като истински хакер.

Нийл:

Искаш ли нов смарттелефон?

Марко:

Не, засега не, може би по-късно. Добре, ето какъв е планът. Отиди при Карл Прат. Знам, че не го обичаш, но той ми трябва. Прат беше много близък с един бивш сенатор, Айра Клейбърн от Северна Каролина. Клейбърн дълги години беше председател на сенатската комисия по въпросите на разузнаването. Трябва да се свържа с Клейбърн. Връзката ще мине през Прат.

Нийл:

Къде се намира Клейбърн в момента?

Марко:

Не знам — да се надяваме, че поне е жив. Родният му град е някъде на брега на океана, доста забутано място. Пенсионира се на следващата година, след като ме прибраха във федералния затвор. Прат ще го открие.

Нийл:

Няма проблеми, ще се свържа с него веднага щом успея да се измъкна.

Марко:

Внимавай, моля те. Пази си гърба.

Нийл:

Ти добре ли си?

Марко:

Бягам. Тази сутрин напуснах Болоня. Ще се опитам да ти се обадя по същото време утре. Става ли?

Нийл:

Да, скрий се сега. Ще те чакам утре.

Марко затвори пощата със самодоволна физиономия. Готово. Нищо работа. Добре дошли в епохата на високотехнологичните вълшебства. Той провери още веднъж дали е излязъл напълно от „KwyteMail“, допи си сока и напусна интернет клуба. Тръгна към гарата и по пътя спря първо в един магазин за кожени изделия, където успя да размени чудесния куфар на Джовани за черно куфарче с очевидно по-лошо качество; а после и в един евтин бижутерски магазин, където плати осемнайсет евро за огромен часовник с кръгъл циферблат и яркочервена пластмасова каишка — още нещо, което щеше да заблуди всички, които търсеха Марко Лацери, бившия жител на Болоня; спря за трети път в една антикварна книжарница, където плати две евро за охлузено томче с твърди корици — стихосбирка на Чеслав Милош, естествено, на полски, — беше готов на всичко, за да заблуди хрътките; и накрая в един магазин за аксесоари втора ръка, където си купи слънчеви очила и бастун, с който незабавно започна да си служи, докато вървеше по тротоара.

Бастунът му напомняше за Франческа. Освен това го забавяше и променяше походката му. Марко се домъкна до централната жп гара на Милано, без да бърза, и си купи билет за Щутгарт.

Уитакър своевременно получи спешно съобщение от Лангли, че някой е проникнал в служебния апартамент на Луиджи, но не можеше да направи абсолютно нищо по този въпрос. Всичките му агенти от Болоня вече се намираха в Милано и търсеха Марко под дърво и камък. Двама бяха на жп гарата и издирваха прословутата игла в купа сено. Други двама бяха на летище „Малпенса“, на четирийсет километра от центъра на града. Още двама бяха на летище „Линате“, което беше много по-близо и обслужваше предимно европейски полети. Самият Луиджи беше на централната автогара и продължаваше да спори с Уитакър по мобилния си телефон, че Марко може би дори не е в Милано. Това, че се беше качил на автобуса от Болоня за Модена, в северозападна посока, не означаваше непременно, че наистина ще стигне чак до Милано. Но тъй като авторитетът на Луиджи в момента беше под въпрос, поне според определящото мнение на Уитакър, го бяха заточили именно на автогарата, за да държи под око десетина хиляди пристигащи и заминаващи пътници.

От всички агенти отново Крейтър се оказа най-близо до иглата, която търсеха.

Марко си купи билет за първа класа за шейсет евро, като се надяваше, че по този начин ще избегне евентуалното внимание на останалите пътници в туристическа класа. Първокласният вагон беше последен в композицията, когато влакът пътуваше на север, и Марко се качи в пет и половина — четирийсет и пет минути преди влакът да потегли. Настани се на мястото си, скри се максимално зад слънчевите очила и сламената шапка, разтвори пред лицето си томчето с полска поезия и се загледа в пътниците, които вървяха по перона покрай неговия влак. Някои от тях минаваха едва на метър и половина от него и всички бързаха.