Джон Гришам - Брокерът

Мадам вторачено разглеждаше неравните краища на крачолите му. После я хвана, че гледа ефектните му обувки за боулинг, за което, виж, не можеше да я вини. Накрая вниманието й беше привлечено от яркочервената каишка на часовника му. Физиономията й ясно изразяваше какво мисли за неговото чувство за стил — независимо дали беше американец или канадец.

Марко забеляза в далечината светлинките, които се отразяваха от езерото Лугано. Релсите се виеха между езерата и влакът постепенно се изкачваше в планината. Значи Швейцария не беше далеч.

По тъмния коридор на влака от време на време минаваха хора. Те надничаха през стъклената врата на купето, после продължаваха към края на вагона, където беше тоалетната. Мадам беше пльоснала големите си крака на срещуположната седалка, недалеч от Марко. От началото на пътуването беше изминал само час, а тя вече беше успяла да пръсне чантите, списанията и дрехите си из цялото купе. Марко не смееше да стане от мястото си.

Най-сетне умората го надви и той заспа. Събуди го врявата на гара Белицона, първата спирка на влака в Швейцария. Някакъв пътник влезе в първокласния вагон, но не можа да намери мястото си. Той отвори вратата на купето на Мадам, разгледа го, не го хареса и отиде да се развика на кондуктора. Намериха му друго място. Мадам почти не вдигна поглед от модните списания, които четеше.

Следващата отсечка от пътя беше час и четирийсет минути и когато Мадам отново отвори шишето си, Марко се обади:

— Ще взема да го опитам.

Тя се усмихна за пръв път от цели часове насам. Макар че със сигурност нямаше нищо против да пие сама, с компания все пак беше по-приятно. Само след две чашки обаче Марко отново задряма.

Влакът подскочи, докато намаляваше скоростта, за да спре в Арт-Голдау. Главата на Марко също подскочи и шапката му падна. Мадам не откъсваше поглед от него. Когато окончателно отвори очи, тя му съобщи:

— Някакъв непознат ви зяпаше.

— Къде?

— Къде ли? Ами тук, естествено, във влака. Мина покрай купето поне три пъти. Спира на вратата, оглежда ви внимателно и се отдалечава крадешком.

„Може би е заради обувките — помисли си Марко. — Или панталоните. Или часовника?“

Той разтърка очи и се опита да се престори, че това му се случва постоянно.

— Как изглежда? — попита.

— Руса коса, на около трийсет и пет, хубавец, с кафяво яке. Познавате ли го?

— Не, нямам представа кой е.

Човекът от автобуса в Модена не беше нито с руса коса, нито с кафяво яке, но това бяха подробности. Марко беше достатъчно изплашен от новото развитие на нещата, за да промени плана си.

След двайсет и пет минути щяха да пристигнат в Цуг — последната спирка преди Цюрих. Марко не можеше да си позволи риска да ги отведе до Цюрих. Десет минути преди гарата той обяви, че трябва да отиде до тоалетната. Между неговото място и вратата на купето имаше истинско трасе с препятствия, наредено от Мадам. Докато се провираше през него, Марко остави куфарчето и бастуна на мястото си.

Подмина четири купета, във всяко от които седяха поне по трима пътници, но никой от тях не му се стори подозрителен. Влезе в тоалетната, заключи вратата и изчака, докато влакът намали скоростта. После влакът спря съвсем. В Цуг имаше само две минути престой, а поне досега влакът се придържаше към разписанието с такава точност, че просто не беше за вярване. Марко почака една минута, после бързо се върна в купето, отвори вратата и без да каже дума на Мадам, грабна куфарчето и бастуна си (който беше напълно подготвен да използва като оръжие), затича се към края на вагона и скочи на перона.

Гарата беше малка, издигната на надлез над нивото на улицата. Марко се втурна по стъпалата надолу към тротоара, където имаше едно-единствено такси с шофьор, заспал зад волана.

— Хотел, моля — каза той и стресна шофьора, който инстинктивно посегна към ключа на стартера.

Човекът го попита нещо на немски и Марко реши да опита с италиански:

— Трябва ми малък хотел. Нямам резервация.

— Няма проблем — каза шофьорът.

Докато се отдалечаваха от гарата, Марко погледна назад и видя, че влакът е потеглил. Изглежда, никой не го преследваше.

Пътуването продължи само четири пресечки, после спряха пред една сграда в алпийски стил на някаква тиха уличка и шофьорът се обърна към него на италиански:

— Този хотел е много добър.

— И на мен така ми изглежда. Благодаря. За колко време се отива оттук до Цюрих с кола?

— Два часа, плюс-минус. Зависи от движението.