Джон Гришам - Брокерът

Помещението беше квадратно, с дължина четири метра, а по три от стените бяха наредени персонални сейфове, повечето от които не бяха по-големи от кутия за обувки.

— Кой номер е вашият сейф? — попита банкерът.

— L2270.

— Правилно.

Ван Тийсен пристъпи надясно и леко се наведе към сейф номер L2270. Набра някакви цифри на малката клавиатура, после се изправи и отстъпи встрани:

— Ако обичате.

Ван Тийсен зорко го наблюдаваше, когато Джоуел пристъпи към своя сейф, за да набере кода за достъп. Той протегна ръка към клавиатурата и тихо си прошепна цифрите, които навеки беше запечатал в паметта си:

— Осемдесет и едно, петдесет и пет, деветдесет и четири, деветдесет и три, двайсет и три.

На клавиатурата започна да мига една зелена лампичка. Ван Тийсен се усмихна и каза:

— Ще ви чакам отпред. Позвънете, когато сте готов.

Щом остана сам, Джоуел извади стоманената кутия от сейфа и я отвори. Вътре имаше пощенски плик за чупливи пратки. В плика имаше четири оптични диска „Jaz“, по два гигабайта всеки, които навремето струваха един милион долара.

Джоуел си позволи малка почивка, не повече от шейсет секунди. В края на краищата точно в момента беше в пълна безопасност и ако имаше нужда да помисли малко, защо да не го направи?

Той си спомни за Сафи Мирза, Фейзал Шариф и Фарук Хан, блестящите момчета, които бяха открили „Нептун“ в небето, а после бяха написали цял куп софтуер, за да манипулират системата. Сега и тримата бяха мъртви, паднали в жертва на собствената си наивна алчност и адвоката, когото си бяха избрали. Спомни си и за Джейси Хъбард — шумния, груб, весел, безкрайно чаровен мошеник, който успешно беше мамил избирателите през цялата си кариера, но накрая също беше загинал заради собствената си ненаситност. Спомни си за Карл Прат, Ким Болинг и десетките други партньори, които беше събрал в преуспяващата си фирма, и за техните кариери и личен живот, съсипани от онова, което в момента държеше в ръката си. Спомни си за Нийл и унижението, което беше причинил на сина си, когато скандалът обхвана цял Вашингтон и затворът се превърна не просто в неизбежност, а в необходимост.

Помисли и за самия себе си — но не с егоизъм, нито с разкаяние, нито в опит да прехвърли вината на някой друг. Колко жалък беше животът му само — поне досега. Но колкото и да му се искаше да се върне и да го изживее по друг начин, нямаше време за губене, което да пропилява за такива мисли. Остават ти само няколко години, Джоуел, Марко, Джовани или както там по дяволите се казваш. Не искаш ли за пръв път през живота си да направиш това, което трябва, а не онова, от което ще спечелиш най-много?

Той прибра дисковете в плика, а плика в куфарчето си, после затвори стоманената кутия обратно в сейфа. Накрая позвъни на Ван Тийсен.

Когато се върнаха в тузарския му кабинет, Ван Тийсен му подаде една папка, в която имаше един-единствен лист.

— Това е извлечението за вашата сметка — съобщи му той. — Кратко и ясно. Както знаете, по нея не са извършвани никакви операции.

— Плащате само един процент лихва — отбеляза жлъчно Джоуел.

— Вие бяхте наясно с нашите лихвени проценти, когато си отворихте сметка при нас, мистър Бакман.

— Да, така е.

— Ние имаме други начини да пазим парите ви.

— Разбира се. — Джоуел затвори папката и му я върна. — Не искам да нося това. Приготвихте ли парите в брой?

— Да, в момента ги носят.

— Добре. Имам нужда от още няколко неща.

Ван Тийсен придърпа бележника си и застана в готовност с писалка в ръка.

— Да — каза.

— Искам да прехвърля сто хиляди по банков път в банка във Вашингтон. Можете ли да ми препоръчате някоя?

— Разбира се. Работим в тясно сътрудничество с „Мериланд Тръст“.

— Добре, изпратете парите там, като отворите с тях обикновен разплащателен влог. Няма да пиша чекове, само ще тегля в брой.

— На чие име да бъде сметката?

— Джоуел Бакман и Нийл Бакман.

Вече започваше да свиква с името си и да не се снишава, когато го произнася. Не залягаше от ужас, че някой ще го застреля отнякъде. Усещането му харесваше.

— Много добре — каза Ван Тийсен.

Всичко беше възможно.

— Освен това ми трябва съдействие, за да се прибера в Щатите. Вашето момиче може ли да провери полетите на „Луфтханза“ за Филаделфия и Ню Йорк?

— Разбира се. Кога и откъде?

— Днес, възможно най-скоро. Но не бих искал да използвам летището в този град. За колко време се стига с кола до Мюнхен?

— За три-четири часа.