Джон Гришам - Брокерът

Таксито го спря на Брендиуайн Стрийт в северозападната част на Вашингтон. Наближаваше единайсет часа вечерта и фасадите на повечето хубави къщи в този квартал бяха тъмни. Бакман инструктира шофьора, който също вече клюмаше и се готвеше за почивка.

Мисис Прат беше в леглото и се мъчеше да заспи, когато чу звънеца на входната врата. Бързо се наметна с един халат и слезе по стълбите. През повечето вечери мъжът й спеше в сутерена най-вече защото хъркаше, но и защото пиеше прекалено много и страдаше от безсъние. Тя предположи, че е там и тази вечер.

— Кой е? — попита по интеркома.

— Джоуел Бакман.

Мисис Прат си помисли, че това е някаква глупава шега.

— Кой?!

— Дона, аз съм, Джоуел. Заклевам се. Отвори.

Тя надникна през шпионката и не можа да познае мъжа пред вратата.

— Една минутка — каза и изтича долу, където Карл седеше пред телевизора и гледаше новините.

След минута той вече беше застанал до входната врата, облечен с анцуг на „Дюк“ и стиснал пистолет в ръка.

— Кой е там? — попита грубо по интеркома.

— Карл, аз съм, Джоуел. Остави този пистолет и ми отвори.

Не можеше да сбърка този глас. Той отвори вратата и Джоуел Бакман отново влезе в живота му — като оживял кошмар, който се завръщаше, за да продължи да го измъчва. Не се прегърнаха, не си стиснаха ръцете, почти не се усмихнаха. Съпрузите Прат мълчаливо го огледаха, защото беше толкова променен — много по-слаб, с по-къса и тъмна коса и странни дрехи. Най-сетне Дона го попита:

— Какво правиш тук?

— Добър въпрос — отвърна Джоуел, без да се обижда.

Все пак предимството на изненадата беше на негова страна. Беше ги сварил напълно неподготвени.

— Ще оставиш ли този пистолет?

Прат сложи пистолета на една масичка в антрето.

— Говори ли с Нийл? — попита Бакман.

— Цял ден това правя.

— Какво става, Карл? — попита Дона.

— И аз не знам.

— Може ли да поговорим? Затова съм дошъл. Вече нямам вяра на телефоните.

— За какво ще говорите? — настоя да разбере тя.

— Ще ни направиш ли малко кафе, Дона? — попита вежливо Джоуел.

— Естествено, че не, по дяволите.

— Забрави за кафето.

Карл потърка брадичката си, докато обмисли нещата. После се обърна към съпругата си.

— Дона, с него трябва да поговорим насаме. Стари неща, за фирмата. По-късно ще ти разкажа.

Тя изгледа и двамата с изражение, по което ясно се четеше „Вървете по дяволите“, и изтрополи по стълбите към спалнята на горния етаж. Те влязоха в дневната.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Карл.

— Да, нещо силно.

Карл отиде до минибара в ъгъла и наля чисто шотландско уиски — в двойни дози. Подаде чашата на Джоуел и без дори да направи усилие да се усмихне, каза:

— Наздраве.

— Наздраве. Радвам се да те видя, Карл.

— Няма начин. Все пак не трябваше да виждаш когото и да е още четиринайсет години.

— И ти си ги броил, а?

— Все още почистваме мръсотията след теб, Джоуел. Цял куп добри момчета пострадаха от този скандал. Съжалявам, но двамата с Дона не подскачаме от радост, че те виждаме отново. Честно казано, не се сещам за много хора в този град, които ще те прегърнат за „Добре дошъл“.

— Повечето по-скоро биха ме застреляли.

Очите на Карл за момент отскочиха към пистолета на масичката.

— Нямам време да се тревожа за това — продължи Бакман. — Естествено, че ми се иска да се върна назад във времето и да направя някои неща по друг начин, но не разполагам с тази възможност. Сега бягам, за да спася живота си, Карл, и имам нужда от помощ.

— Може да не искам да се замесвам.

— Няма да ти се разсърдя. Но искам от теб една услуга, голяма услуга. Ако ми помогнеш сега, обещавам никога повече да не идвам у вас.

— Следващия път ще стрелям.

— Къде е сенатор Клейбърн? Моля те, кажи ми, че е жив.

— Жив е и още как. Освен това ти извади късмет.

— Защо?

— Защото в момента е тук, във Вашингтон.

— Защо?

— Холис Мейпълс се пенсионира, след като изкара около сто години в Сената. Довечера правят банкет по този случай. Събрали са се всички от старата банда.

— Мейпълс? Чак сега? Лигите му капеха в супата още преди десет години!

— Ами сега вече дори не вижда чинията. Но едно време двамата с Клейбърн бяха като дупе и гащи.

— Ти говори ли с Клейбърн?

— Да.

— И?

— Трудна работа, Джоуел. Не беше особено щастлив, когато споменах твоето име. Каза нещо като „разстрел за държавна измяна“.

— Няма значение. Кажи му, че има възможност да посредничи при една сделка, която ще му даде възможност да се прояви като истински патриот.