Джон Гришам - Брокерът

— Какво е станало? — попита тя.

— Трябва да поговорим. Веднага.

Той започна разказа си с тайнственото писмо от Йорк, щата Пенсилвания, мина през заема от 4000 долара, колкото и болезнена да беше тази тема, и стигна до смарт телефона и шифрираните електронни съобщения, като не пропусна почти нищо. За негово голямо облекчение съпругата му прие цялата история доста спокойно.

— Трябваше да ми кажеш — повтори му тя неведнъж.

— Знам и съжалявам.

Нямаше и помен от скандал. Верността й към него беше една от най-силните й черти и когато каза „Трябва да му помогнем“, Нийл я прегърна.

— Ще ни върне парите — увери я той.

— После ще се тревожим за това. Сега в опасност ли се намира?

— Според мен да.

— Добре тогава, откъде да започнем?

— Обади се в офиса и им кажи, че съм на легло с грип.

Целият им разговор беше записан на живо, с най-високо качество, от един миниатюрен микрофон, монтиран от Мосад в плафона на лампата над главите им. Микрофонът беше безжично свързан с предавател, скрит на тавана на къщата им, който предаваше разговорите на високочестотно приемно устройство на половин километър оттам — в една рядко използвана сграда с офиси под наем, която беше отдадена за шест месеца на някакъв господин от Вашингтон. Там един техник прослуша разговора два пъти, а после бързо написа имейл до своя оперативен началник в израелското посолство във Вашингтон.

Откакто Бакман беше изчезнал в Болоня преди повече от двайсет и четири часа, тайните микрофони в жилището на сина му се следяха още по-внимателно отпреди.

Електронното съобщение до Вашингтон завършваше със следните думи:

„Дж. Б. се прибира.“

За щастие Нийл не беше споменавал името „Джовани Феро“, докато разговаряше с жена си. За нещастие беше споменал два от трите хотела — „Мариот“ и „Шератон“.

Завръщането на Бакман веднага се превърна в най-висок приоритет. На Източния бряг на САЩ работеха единайсет агенти на Мосад и те до един бяха привикани във Вашингтон незабавно.

Лиза остави дъщеря им при майка си, после двамата с Нийл бързо подкараха на юг към Шарлътсвил, на трийсет минути от Кълпепър. Намериха представителство на веригата за мобилни телефони „Ю Ес Селюлар“ в един супермаркет северно от града, взеха си номер, купиха телефон и за по-малко от трийсет минути отново се върнаха в колата. Лиза караше, докато Нийл се опитваше да се свърже с Карл Прат.

Подпомогнат от щедри дози шампанско и вино, Джоуел успя да поспи няколко часа, докато летяха над Атлантическия океан. Когато самолетът кацна на летище „Кенеди“ в 4:30 следобед, цялото му спокойствие вече го беше напуснало и на негово място се бяха възцарили несигурност и постоянно желание да се озърта назад.

На гишето на митницата по навик застана на много по-късата опашка от американци, които се прибираха у дома. Тълпата, която се беше събрала на отсрещните гишета за граждани от други държави, го караше да се чувства неудобно. После осъзна грешката си, озърна се, започна да ругае под нос и бързо се премести при чужденците.

Колко глупав може да бъде човек, а?

Едно яко хлапе от Бронкс, стегнато в полицейска униформа, крещеше на хората да застанат на тази опашка, а не на онази и да се поразмърдат малко. Добре дошли в Америка. Някои неща изобщо не му бяха липсвали.

Служителят на гишето за паспортна проверка се намръщи на паспорта на Джовани, но той по принцип се мръщеше на всички паспорти. Джоуел отдавна го наблюдаваше внимателно иззад чифт евтини тъмни очила.

— Бихте ли си свалили очилата, моля? — каза служителят.

— Certamente — каза Джоуел на висок глас, нетърпелив да докаже италианския си произход.

Свали очилата си, присви очи, сякаш светлината го беше заслепила, и се зае да ги разтърква с пръсти, докато човекът се опитваше да разгледа лицето му. Накрая митничарят неохотно удари печат в паспорта му и му го върна, без да каже и дума. Тъй като нямаше нищо за деклариране, останалите митничари дори не го погледнаха. Джоуел бързо прекоси терминала и намери опашката за таксита.

— Пен Стейшън — каза на шофьора, когато му дойде редът.

Шофьорът му заприлича на Фарук Хан, най-младия от тримата, който все още беше почти момче, и Джоуел внимателно го разгледа в огледалото за обратно виждане, притиснал куфарчето към гърдите си на задната седалка.

Тъй като се движеше в срещуположна посока на задръстванията, стигна до Пен Стейшън само за четирийсет и пет минути. Там си купи билет за експреса „Амтрак“ от Ню Йорк до Вашингтон и влакът му потегли точно в 7:00 вечерта.